Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Веднъж, когато тя тъкмо беше при гераниумите под прозореца на господин Бинсвангер и с малка ножица изрязваше увехналите цветове от стеблата, чу в двора, който се простираше зад двете къщички, гласът на момчето си и се приведе да погледне натам. Видя го облегнат на стената, с хубавото си, малко гордо лице, а пред него стоеше едно по-голямо момиче. То го гледаше умолително и каза:

— Нали ще си така мил и ще ми дадеш една целувка?

— Аз обаче не желая — каза Аугустус и пъхна ръцете си в джобовете.

— И все пак аз те моля — каза то отново. — Готова съм да ти подаря нещо хубаво.

— Че какво? — попита момчето.

— Имам две ябълки — каза тя плахо.

Той се обърна и направи гримаса.

— Не обичам ябълки — изрече той презрително и искаше да си тръгне.

Но момиченцето го задържа здраво и добави ласкателно:

— Е, аз имам и един хубав пръстен.

— Покажи ми го — поиска Аугустус.

То му показа пръстенчето си, той внимателно го огледа, после го измъкна от пръста й и го сложи на своя. Повдигна го към светлината и явно му хареса.

— Е, тогава можеш да получиш една целувка — каза той отвисоко и бегло я целуна по устата.

— А сега не искаш ли да поиграеш с мене? — попита момичето доверчиво и се облегна на ръката му. Но той грубо го отблъсна и извика буйно:

— Най-после ме остави на спокойствие! Има други деца, с които мога да играя.

И докато момиченцето се разплака и се измъкна от двора, той, с лице, на което се изписа раздразнение и скука, завъртя пръстена на ръката си, огледа го, почна да си свири с уста и бавно си тръгна.

Майка му обаче стоеше с ножицата за цветя в ръка и беше уплашена от суровостта и презрението, с които детето й приемаше любовта на другите. Тя остави цветята и седя така, поклащайки глава, като все си повтаряше: „О, той е лош, зъл! Той просто няма сърце.“

Ала наскоро след това, когато Аугустус се прибра вкъщи и тя реши да му поговори, той я погледна усмихнат със сините си очи, без каквото и да било чувство за вина, започна да пее, да й се гали и беше толкова весел, мил и нежен с нея, че тя трябваше да се разсмее и да разбере, че с децата не всичко трябва да се приема толкова сериозно. А в това време пакостите на момчето все пак не минаваха без наказание. Кръстникът Бинсвангер беше единственият, пред когото изпитваше респект, и когато вечер отиваше в стаята при него, кръстникът казваше: „Тази вечер огънят в камината няма да гори и няма да има музика, малките ангелски същества са тъжни, защото ти беше толкова лош.“ Тогава той мълчаливо излизаше, връщаше се вкъщи, хвърляше се на леглото си и плачеше, а после в течение на няколко дни се стараеше да бъде добър и мил.

И ставаше така, че огънят в камината пламваше все по-рядко и по-рядко, а кръстникът не можеше да бъде подкупен нито със сълзи, нито с ласки. Когато Аугустус стана на дванадесет години, вълшебният ангелски полет в стаята на кръстника за него вече бе далечно видение и когато в една нощ той го видя насън, на следващия ден беше двойно по-невъздържан, див и шумен, командваше многото си другари, без да се съобразява с каквото и да било като пълководец.

Майка му отдавна бе уморена да слуша похвали от всички хора за своето момче и за това колко изискан и сърдечен бил той, тя вече беше само загрижена за него. И когато един ден учителят му дойде при нея и й разказа, че познавал човек, който бил готов да изпрати момчето в чуждо училище и да го подпомогне да следва, тя поведе разговор със съседа и наскоро след това в една пролетна утрин пред къщата пристигна кола, а Аугустус в хубав, нов костюм се качи на колата, сбогува се с майка си, с кръстника и съседите, защото трябваше да отпътува за столичния град и да се учи там. Майка му за последен път бе сресала хубаво на път неговите руси коси и изрекла благословията си, конете потеглиха, а Аугустус отпътува за непознатия чужд свят.

След няколко години, когато младият Аугустус беше станал студент, носеше червената фуражка на студентска организация и имаше мустачки, веднъж отново се появи в родния си край, защото кръстникът му бе написал, че майка му е толкова болна, че няма да живее дълго. Младежът дойде една вечер и хората с удивление видяха как той слезе от колата, а подир него коларят внесе в къщичката голям кожен куфар. Майката обаче лежеше умираща в старата схлупена стая, а когато хубавият студент видя на белите възглавници пребледнялото, увехнало лице, от което го гледаха, за да го поздравят, само безмълвни очи, разплакан падна на леглото, зацелува студените ръце на майка си и коленичи до нея през цялата нощ, докато ръцете й изстинаха и очите й угаснаха.