Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Никога не бе смятал за възможно да остане сам с чужденката, докато в един южен пристанищен град цялата група пътешественици не слезе от кораба за няколко часа, за да се разходи в чуждия град и отново за известно време да усети земя под краката си. В това време той не се откъсваше от тази, в която бе влюбен, докато не му се удаде в навалицата на един пъстър пазарен площад да я задържи, повеждайки разговор. Безкрайно много малки мрачни улички се вливаха в този площад и той я отведе в една такава малка уличка, която му се видя приятна и където изведнъж се почувства сам с жената, без нейната среда, изпита плахост, обърна се към нея засиял, взе колебливите й ръце в своите и я помоли да избягат заедно, да остане тук с него в страната, на сушата, а после да избягат.

Чужденката беше пребледняла и заби поглед в земята.

— О, не, това не е рицарство — каза тя тихо. — Нека забравим какво сте ми казали.

— Аз не съм рицар — извика Аугустус, — аз съм влюбен, аз съм обичащ и не зная нищо друго освен това, че обичам, и нямам никаква друга мисъл освен тази да бъда с вас. Ах, красавице, ела с мен, ще бъдем щастливи!

Тя сериозно и укорително го изгледа със светлосините си очи.

— Откъде можете да знаете, че ще е така? — пошепна тя. — Защо мислите, че ви обичам? Аз не мога да лъжа. Вие сте ми приятен и често пожелавах да бихте били мой мъж, защото вие сте първият, когото обичам от сърце. Но как може любовта да се заблуждава толкова много. Никога не съм мислила, че е възможно да обичам човек, който не е чист и добър. Сто пъти по-приятно би ми било да остана при моя мъж, когото обичам по-малко, който обаче е рицар на честта и благородник, какъвто вие не познавате. А сега не ми казвайте нито дума повече — и го помоли да я отведе на кораба обратно, иначе щяла да извика чужди хора да й се притекат на помощ срещу дързостта му.

И макар той да я умоляваше и да скърцаше със зъби, тя се отвърна от него и би тръгнала сама, ако мълчешком той не я придружи до кораба. Там поиска да свалят куфара му на сушата и не се сбогува с никого.

От този момент щастието на многообичания почна да залязва. Станаха му омразни добродетелта и почтеността. Той ги тъпчеше с крака и изпитваше удоволствие да изкушава добродетелни жени с всички изкуства на своето обаяние и да ограбва безобидни хора, които бързо спечелваше за приятели, а после да ги изоставя с присмех. Той довеждаше до бедност жени и момичета, които после веднага отхвърляше, търсеше младежи от благородни семейства, които изкушаваше и проваляше. Нямаше удоволствие, каквото той да не търси и изчерпва, това не го уморяваше. Нямаше порок, който да не бе познал и отново отхвърлил. Но в сърцето му вече нямаше и радост и на любовта, която го пресрещаше отвред, не откликваше в душата му нищо.

В една красива вила край морето той живееше мрачен и навъсен, измъчваше жените и приятелите, които го посещаваха, с най-безумни капризи и злини. Копнееше за това да унижава хората и да им показва всякакво презрение; беше преситен и пренамръщен от любовта, която го обграждаше, без да е молил, без да я бе изисквал и без да е заслужил; чувстваше липсата на стойност в своя пропилян, съсипан живот, тъй като никога не бе давал, а винаги само вземал. Понякога за известно време Аугустус гладуваше, за да изпита после истинска жажда и да може да утоли изискването й. Сред приятелите му се разнесе вестта, че бил болен и се нуждаел от спокойствие и самота. Пристигаха писма, които той никога не четеше, и загрижени хора питаха прислугата как се чувства. Ала той стоеше сам дълбоко помрачнял в залата над морето, целият му живот беше празен и опустошен и така лежеше пред него без следа от любов като сив, солен, надигащ се прилив. Изглеждаше погрознял, както седеше скупчен в креслото до високия прозорец и сякаш спореше със себе си. Белите чайки се носеха от крайбрежния вятър, той ги гледаше с празен поглед, от който бе изчезнала всяка радост и всяко съчувствие. Само устните му се усмихваха сурово и зло, когато приключваше с мислите си и звъннеше на камериера. И тогава в определен ден покани на празник всичките си приятели; намерението му бе да наплаши и осмее дошлите, като им даде възможност да хвърлят поглед към празната му къща и към собствения му труп, защото твърдо бе решил преди това да сложи край на живота си, като се отрови.

Вечерта преди замисления празник той изпрати цялата си прислуга вън от къщи, за да стане тихо в големите стаи, и в своята спалня се зае да разбърка една силна отрова в чаша кипарисово вино и я допря до устните си. Тъкмо когато щеше да я изпие, на вратата се почука и тъй като той не отговори, вратата се отвори и вътре влезе дребен, възрастен мъж. Той се приближи до Аугустус, грижливо изтръгна от ръката му пълната чаша и с добре познат глас каза: