Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Аугустус затвори очи и се вгледа в изминалия живот, както през тъмен коридор се гледа към далечна светла точка, от която се излъчва нещо, и отново видя как някога той беше светъл и красив, всичко около него беше такова, а после бавно бе ставало все по-тъмно и по-тъмно, докато съвсем потъна в мрак и вече нищо не можеше да го зарадва. И колкото по-дълбоко се замисляше за миналото и си спомняше, толкова по-красива, ценна и заслужаваща копнеж от далечината проблясваше малката светлина и накрая той я позна и от очите му затекоха сълзи.

— Аз ще се опитам — каза Аугустус на своя кръстник, — махни от мене старото вълшебство, което не ми помогна, и ми дай друго, така че да мога да обичам хората.

Разплакан той коленичи пред стария си приятел и още докато коленичеше усети как любовта на този стар човек премина и пламна у него, любовта към забравени думи и жестове, обаче кръстникът, дребният мъж, го прегърна кротко и го понесе към леглото. Там той се отпусна, а другият погали косите му, отмахна ги от горещото чело.

— Хубаво е — прошепна той тихо, — добре е, момчето ми. Всичко ще бъде на добро.

Аугустус почувства как някаква тежка умора го наляга, като че ли в този миг остаря с много години и изпадна в дълбок сън, а старият човек тихичко излезе от изоставената къща. Аугустус се събуди от див, стихиен шум, който изпълваше кънтящата къща, и когато стана и отвори най-близката врата, намери салона и всички стаи пълни с някогашните си приятели, които бяха дошли за празника, а намерили къщата празна. Те бяха озлобени и разочаровани, а той тръгна към тях, за да ги посрещне, както обикновено с усмивка и да ги спечели отново с шеговита дума. Но изведнъж забеляза, че тази власт вече я няма. Едва съзрели го, те всички едновременно започнаха да му крещят и когато той се усмихна безпомощно и с желание да се защити простря ръце, бясно се нахвърлиха върху него. „Ах ти, измамник!“, крещеше един. „Къде са парите, които ми дължиш?“ А друг: „И конят, който ти дадох в заем.“ Една хубава гневна жена: „Цял свят знае моите тайни, които си раздрънкал. О, колко те мразя, плашило!“ А един млад човек с дълбоко хлътнали очи и разкривено лице крещеше: „Знаеш ли какво направи от мене, ти сатана, който проваляш млади хора!“

И така продължаваше и всеки го обсипваше с позор и ругателства, и всеки имаше право, и мнозина го удряха, а когато те обикаляха из къщата в движение, разбиваха огледалата и взеха много от скъпоценностите, чак тогава Аугустус се вдигна от земята, пребит и опозорен, а когато се дотътри до своята спалня и погледна в огледалото, за да се измие, видя лицето си повяхнало и грозно, зачервените очи сълзяха, а по челото се стичаха капки кръв.

Това е възмездието — каза той на себе си и обърса кръвта от своето лице, едва се бе посъвзел. Тогава в къщата отново нахлуха шумни хора, втурваха се нагоре по стълбището, хора, заемали му пари, с които той бе ограбвал техните къщи, и един съпруг, чиято жена бе изкушил и чиито синове подмамени от него стигнаха до порока и бедата, и уволненият слуга, и момичетата, и полицаи, и адвокати, а един час по-късно той вече седеше прикован в една кола и бе отведен в затвора. Зад колата народът крещеше и пееше присмехулни песни, а едно улично момче му хвърли през прозореца на отминаващата кола цяла шепа кал.

И така градът беше възбуден от позорните дела на този човек, когото толкова много бяха познавали и обичали. Не остана порок, в който да не бе обвинен, и нямаше такъв, който той да отрече. Хора, които отдавна бе забравил, се изправиха пред съдиите и наговориха неща, каквито бе правил преди години. Слуги, които бе награждавал и които го бяха крали, разказваха тайните на неговия порок и всяко лице бе пълно с отвращение и омраза, и тук нямаше никой, който да каже нещо в негова полза, да го похвали, да го извини, да си спомни нещо добро за него.

Той прие всичко, остави се да бъде отведен в килията и от килията пред съдията и пред свидетелите, гледаше учуден и тъжен с болни очи в многото зли, разгневени, разкривени от омраза лица и във всяко под кората от омраза и изкривяване виждаше скрито нещо тайнствено, привлекателно и че проблясва, светлина на сърцето. Всички те някога го бяха обичали, сега никой от тях не помнеше, ала той не измоли нищо и се мъчеше за всеки да си спомни поне малко добро.

Накрая бе тикнат в затвора. Никой не биваше да го посещава. Тогава в трескави сънища говореше с майка си, с първата си любима, с кръстника Бинсвангер и със севернячката, дамата от кораба, а когато се събудеше, и в страшни дни, седеше самотен и загубен, потънал в мисли, изстрадваше цялата мъка на копнежа, на изоставеността и чезнеше да зърне хора, както никога по-рано не бе копнял по някакво удоволствие или някакво богатство.