Викас Сваруп - Беднякът милионер

Мъжът, който седи до Шиям, вади автоматично ножче от джоба си и обиграно го завърта между пръстите си. Устните му се разтягат в злобна усмивка, разкриваща пожълтените му от паан зъби.

В този момент осъзнавам, че Нита никога няма да бъде моя. Шиям никога няма да я пусне. Дори някак да успея да намеря шестстотин хиляди рупии, той ще вдигне цената на милион. Вцепенявам се, причернява ми. Усещам как ми се повдига. Когато се опомням, виждам мокър вестник на пода. Пред очите ми се изпречва реклама, изобразяваща мъж, който размахва няколко хилядарки. Под снимката се мъдри надпис: „Заповядайте в най-страхотното телевизионно шоу — «Кой ще спечели един милиард»! Телефонните ни линии са открити. Обадете ни се или ни пишете, за да станете щастлив победител в играта с най-големия джакпот на света!“ Адресът е „Прем Студио, Кхар, Мумбай“.

Значи, заминавам за Мумбай.

Излизам от спешното като в транс. Болничната миризма на дезинфектанти вече не дразни сетивата ми. Мъжът с очилата още е в коридора. Хвърля ми поглед, изпълнен с надежда, но този път не се опитва да ме спре. Може би се е примирил със смъртта на сина си. Кафявият плик още е в ръцете ми. Махвам му да се приближи. Той идва с тътреща се походка, като куче, което чака да му подхвърлят кокал.

— Вземете това — казвам аз и му подавам плика, — вътре има точно четиристотин хиляди рупии. Вървете да спасите сина си.

Мъжът взема парите, пада в краката ми и се разридава.

— Вие не сте човек, вие сте бог.

— Ако бях бог, нямаше да са ни нужни болници. Не, аз съм просто един дребен туристически гид с несъразмерно големи мечти — изсмивам се аз и се опитвам да продължа по пътя си, но той отново ме спира. Вади една визитка от протрития си портфейл и ми я подава.

— Парите, които ми дадохте, са заем и аз ще ви го върна, веднага щом мога. Но от този миг насетне съм ваш слуга.

— Не мисля, че ще имам нужда от услугите ви. Всъщност от никого нямам нужда в Агра. Заминавам за Мумбай — отвръщам аз разсеяно и мушвам картичката в джоба на ризата си.

Мъжът отново ме поглежда с разплакани очи, а после тичешком излиза от болницата и хуква към „Ракаб Гандж“ и денонощната аптека „Гупта“.

Тъкмо излизам от болницата, когато отпред със скърцане спира джип с мигащи червени светлини. От него изскачат един инспектор и двама полицаи. Отзад излизат още двама души с познати лица — единият е пазач в „Свапна Палас“, а другият е Абдул, градинарят. Пазачът посочва към мен.

— Инспектор сахиб, ето го Раджу. Той е откраднал парите на Рани Сахиба.

Инспекторът се обръща към подчинените си.

— След като не намерихме нищо в стаята му, парите трябва да са у него. Пребъркайте джобовете на този негодник.

Полицаите опипват ризата и панталоните ми. Намират малко пакетче дъвки, няколко ядки и монетата от една рупия, която май вече не ми носи късмет.

— Чист е, сахиб. Няма никакви пари — докладва един.

— Наистина ли? Нищо, все пак ще го отведем за разпит. Да разберем къде е бил тая вечер — грубо нарежда инспекторът.

— Зтиджоз хз? — питам аз с разкривена физиономия.

— Какво? Не разбрах — озадачава се инспекторът.

— Ку окска укдж кснз кси какпк.

— Какви са тия глупости? — ядосва се онзи. — Майтап ли си правиш с мен, копеле? Сега ще те науча аз.

Той понечва да вдигне палката си да ме удари, но Абдул се намесва.

— Моля ви, не го бийте, инспектор сахиб. Раджу си изгуби ума, след като почина приятелят му Шанкар. И онова момче така говореше.

— А, така ли било? Защо изобщо решихте, че той е виновникът? Нищо няма да измъкнем от него. Да си вървим.

И той махва на полицаите, после се обръща към мен.

— Прощавай за безпокойството, можеш да си вървиш у дома.

— Пдксиф укж — отвръщам аз, — пдксиф укж рзну хджид.

Седя на леглото на Смита, а от очите ми капят сълзи. Тя взема ръката ми в своята и леко я стисва. Виждам, че и нейните очи са плувнали в сълзи.

— Горкият Шанкар — казва тя, — каква ужасна смърт. От това, което казваш, ми се струва, че е бил аутист. А ти си минал през ада, Томас. Не си заслужавал толкова много болка.

— Моят ад е за предпочитане пред този на Нита. Само си представи какво е трябвало да изтърпи тя от дванайсетгодишна нататък.

Смита кимва.

— Да, представям си. Тя още ли е в Агра?

— Вероятно, но не съм сигурен. От четири месеца нямам вести от нея. Не знам дали някога ще я видя отново.

— Сигурна съм, че и това ще стане. Да видим сега предпоследния въпрос.

В студиото свети знак „Тишина“, но публиката отказва да се подчини. Сочат ме и развълнувано бъбрят. Аз съм малоумният келнер, заложил десет милиона рупии на един въпрос.