Татяна Полякова: Милионерша търси запознанство

— Извинете — попитах плахо, — това обир ли е? Въпросът ми бе адресиран към як младеж с маска на лицето, който енергично размахваше някакво желязо, подозрително приличащо на пистолет. Очевидно младежът бе ужасно нервен. Той изрева: „Всички на пода!“ — и с този крясък ме изтръгна от дълбокия размисъл, в който бях изпаднала от сутринта. Та затова попитах по-скоро по навик — обичам да задавам въпроси, защото по природа съм любопитна, — пък и от напълно обяснимото си желание да съм в крак със случващото се. Защото ако това беше обир, аз, общо взето, нямах нищо против, тъй като в портмонето ми се мъдреха 100 рубли и 55 копейки и бях съгласна да ги пожертвам, само и само младежите да не се вълнуват чак толкова, а бижутата ми се изчерпваха с една кожена гривна, която впрочем беше скъпа, освен това ми харесваше и нямах намерение да се разделям с нея, но пък и младежите едва ли щяха да се полакомят за такъв юлар. И изобщо, ако това беше обир, аз би трябвало тихо и мирно да си седя в ъгъла, т.е. сега вече да лежа на пода, да изчакам, докато грабителите си оберат крушите, и да продължа да разсъждавам за живота, който между другото напоследък не ми доставяше кой знае какво удоволствие. А пък ако младежите — не дай си боже! — бяха терористи, в такъв случай трябваше да се настроя за изпитания, но по обясними причини не ми се щеше да направя това, защото не си падах много-много по изпитанията, пък и освен това в този момент те изобщо не бяха най-подходящото нещо за мен.

С две думи, когато зададох този въпрос с мек тон, вежливо и с присъщата ми интелигентност, исках всичко на всичко да се ориентирам.

— Млъквай! — ревна здравенякът, сграбчи ме за яката и ме събори на пода, където аз се разплесках, прошепвайки: „Малоумник!“, но всъщност направих това много тихо, като предвидливо понижих гласа си и извърнах глава настрана.

„Терористи са“ — помислих си с прискърбие, тъй като не очаквах никакво снизхождение от живота. И дори не се изненадах особено, че за пореден път успях да се забъркам в някаква история. За мен това беше нещо най-обикновено: сандвичът ми винаги падаше върху намазаната с масло страна, автобусът се изнизваше под носа ми, самолетът излиташе със закъснение, ако аз пътувах с него, паспортът ми редовно изчезваше, токовете на обувките ми се чупеха, а джебчиите в тълпата безпогрешно ме намираха, за да отмъкнат портмонето от чантата ми.

Ако на мое място бе някоя друга, щеше да потъне в скръб, понеже би отсъдила, че доживотно ще носи този кръст, но аз бях оптимистка и вярвах, че някой ден страхотно ще ми провърви — иначе излизаше, че на света няма справедливост, а аз изобщо не можех да се съглася с това.

И така, лежах си на пода, мъчително въздишах и внушавах на Провидението, че е крайно време да спре с изпитанията и да ме дари с нечуван късмет. Естествено нямах нищо против да проявя още малко търпение, но сблъсъкът ми с терористите минаваше всякакви граници.

За да се откъсна от тези мисли — човек не бива да се задява с Провидението, — аз се заех да възстановявам в паметта си събитията от текущия ден, опитвайки се да определя дали той беше по-особен от другите, или си беше най-обикновен — просто ден като ден, и щеше да завърши съвсем мирно и тихо. Не ми се щеше да си мисля, че този ден можеше да е последният в живота ми, макар че младежите с маските безчинстваха с пълна сила, в смисъл че крещяха и заплашваха да изпозастрелят всички. „Нищо, нищо — утешавах се, — всичко ще се оправи.“

Заранта електрическият ми чайник изгоря, което си беше в реда на нещата, сетне поех към Света, паркирах колата си върху една бабуна близо до входа й, като забравих да я оставя на ръчна спирачка, а тя взе, че потегли и предното й колело попадна в канализационната шахта, чийто люк беше отворен. Възприех събитието като съвсем нормално, тъй като и преди ми се бяха случвали такива неща. След като успях да избутам колата с усилията на притеклите се на помощ граждани от мъжки пол, стана ясно, че се налага да я дам на ремонт. Изпитах обида, тъй като изобщо не можех да си обясня защо трябваше да се стига дотам. Думата висулка предизвикваше у мен непоклатими асоциации с „Тримата мускетари“ и затова я възприех като някаква идиотска глупотевина, но дебелият чичко, който ми втълпяваше нещо за въпросната висулка, успя да ме стресне и аз поех към сервиза за автомобили, където останах без кола, т.е. там ми казаха, че мога да си я взема едва след два дни. Бях свикнала с моя автомобил и затова се почувствах осиротяла, та по тази причина вече не очаквах никакво снизхождение от живота и всъщност се оказах напълно права.