Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Разбира се, че ще ви дадем.

Първо се зарадвах, а сетне се оклюмах, защото вече бях носила в паспортната служба бележка от милицията, а също и от пожарната.

— Няма да ми повярва! — отсъдих обречено.

— Разбирам в какво състояние сте в момента — продължи русокосият, — но все пак… моля ви да си спомните накъде хукна другият престъпник.

— Абе не ги видях! Дойдох тук да си потърся чантата, а пък те, неизвестно защо, са ми я отмъкнали, ама че кретени! Знаете ли какво, може да са я захвърлили в двора?

— споделих аз идеята, която ме озари. — Там има контейнери за боклук и може би трябва я потърсим в тях.

Понечих да изляза от колата, русият мъж ми подаде ръка, а трима от колегите му, които стояха на няколко крачки от нас, ме гледаха и строго се мръщеха.

— Къде е другият? — попита най-нетърпеливият от тях.

— Престанете да ме тормозите! — възмутих се аз. — Откъде да зная? В момента търся паспорта си.

— Какъв паспорт, по дяволите! Видяхте ли къде се скри?

— Кой? — полюбопитствах, губейки търпение.

— Вторият престъпник.

— Аз и първия не съм видяла…

— Как така? А…

— Онзи чичко седеше в ей тази волга и дойде да се разправя с мен, защото фолксвагенът му пречел.

— Ама той не е ли единият от грабителите? — ужасно се огорчиха всички.

— Не, разбира се! — изненадах се на свой ред.

— А къде се дянаха грабителите?

— Откъде да зная? Не, ама това на нищо не прилича…

— Преливах от възмущение, пък и вече много ми се щеше да се върна в двора и да потърся чантата си там.

— Те ли ви отвлякоха от кафенето? — започна отново да ми досажда с въпросите си русият мъж.

— Ами да…

— А кога се разделихте с тях?

— Не съм си гледала часовника. Някъде преди около петнадесет минути. Защо?

— Че къде може да са се дянали? — развика се отчаяно един мъж на около четиридесет години, който стоеше отляво.

— Ще ме побъркате! — възмутих се отново аз.

— Спокойно — каза пак русият мъж, обръщайки се най-вече към приятелите си. — Разкажете ни какво се случи, след като напуснахте кафенето.

— Замъкнаха ме в една пресечка. Там имаше една кола…

— Да, момчетата от телевизията са успели да заснемат този момент. И какво стана по-нататък?

— Спряха на съседната улица, точно до арката, изблъскаха ме на асфалта и завиха към двора. Поплаках си малко, а после реших да претърся двора и да видя дали не са изхвърлили чантата ми там. Че за какво им е моята чанта, още повече че днес някакъв идиот я сряза в тролея, а в нея беше паспортът ми, който тази година губих вече четири пъти, а пък там има една злобна лелка, която ме предупреди, че ако го загубя още веднъж, изобщо да не й се мяркам пред очите. Това е.

— Разбрах вече за паспорта. Значи вие влязохте в двора и какво стана после?

— Нищо. Видях, че колата, която те бяха изоставили, е там. И се зарадвах, понеже си помислих, че едва ли са взели чантата ми. Но сами виждате, че чантата ми я няма тук. Искам да я потърся из двора, току-виж — изхвърлили са я наоколо.

— Значи не сте видели къде се скриха престъпниците? — попита скръбно русият мъж.

— Разбира се, че не съм видяла. Как бих могла да видя, след като ме изблъскаха на тротоара и изчезнаха с колата?

— С маски ли бяха?

— Да — кимнах аз.

— Всичко е ясно — въздъхна русият мъж. — Дворът е с два изхода, те са зарязали колата, свалили са маските си и най-спокойно са излезли на улицата от другата страна. Трябва да си поговорим със собственика на волгата, цялата ми надежда е в него — той може да е забелязал нещо. А вие ще трябва да дойдете с нас — въздъхна отново и впери поглед в мен.

— Ще дойда, само че първо ще потърся чантата си из двора.

Започнахме да търсим чантата ми заедно, но тъй и не я намерихме. В случай че престъпниците бяха действали така, както предполагаше русият мъж, за какъв дявол им беше моята чанта? Ако бяха тръгнали по улицата с нея, това означаваше, че щяха да привлекат хорското внимание към себе си, защото по принцип е някак странно мъж да върви с дамска чанта в ръце. Макар че, разбира се, чантата ми не беше голяма и те съвсем спокойно можеха да я мушнат в найлоновия плик при плячката си, само че защо им трябваше да правят това? Нима наистина си бяха помислили, че в нея има злато и диаманти? Същинска лудница, честна дума!

След като изгубихме известно време в напразно търсене, ние отидохме в милицията, където срещнах видимо ободрения шофьор на волгата. На ръцете му вече нямаше белезници, а служителите разговаряха с него изключително любезно. А тъй като вратата беше леко открехната, успях да науча следното: когато чичкото завил с волгата си, една кола потеглила от тротоара, до който била паркирана. Май че била някаква чуждестранна марка, но той не знаеше точно каква и дори не бе в състояние да посочи цвета й, защото не му беше обърнал внимание. Ала съдбата на моята чанта тъй си и остана неизвестна.