Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

Почаках пет минути в коридора, след което ме заведоха в един кабинет и цели два часа ми задаваха въпроси.

Разказът ми можеше да се побере в дванадесет пъти по-кратък времеви период, и то в случай че говорех бавно, затова оцених въпросните два часа като прахосано напусто време. Всъщност един от въпросите, които ми зададоха, предизвика у мен жив интерес.

— Случайно да сте виждали друг път някого от престъпниците?

— Откъде да зная, те носеха маски на лицата си!

— А гласовете? Гласовете им не ви ли се сториха познати?

На това място аз се замислих. И наистина, едно обстоятелство страшно ме изненада. Не само гласът, но и целият външен вид на добродушния грабител вселяваше у мен смътна тревога.

— Е? — попита стражът на реда и се наведе към мен.

— Какво? — намусих се аз.

— Спомнихте ли си кой беше той?

— Кой?

— Грабителят естествено.

— Ако искате да знаете, на мен изобщо не ми беше до техните гласове. Бях страшно изплашена. Дори да говореха с гласа на Мечо Пух, от страх пак нямаше да го позная. И изобщо — искам си паспорта. Намерете ми паспорта. Лелката ми каза, че за нищо на света няма да ми издаде друг, пък ако ще да пукна!

— Помогнете ни да открием престъпниците и ние ще ви върнем паспорта.

Погледнах го и разбрах, че ще видя своя паспорт, колкото и ушите си.

В крайна сметка ме пуснаха и аз се потътрих към къщи, обзета от мъка и отчаяние. Ала онова, което каза следователят, се заби в главата ми и сега се опитвах да си спомня къде бях виждала добродушния грабител, както и къде бях чувала гласа му. Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече се убеждавах, че познавам младежа. Дори си припомних някои странни неща в поведението му. Когато нервният се опита да ме вземе за заложник, другият не изпадна във възторг от тази идея и застана на моя страна, докато ги молех да ме пуснат. И от всичко това май излизаше, че не само аз, но явно и той също ме бе виждал някъде. Дали пък не се познавахме?… Ами да, наистина се познавахме… Че кой ли е този гадняр?

Потънала в дълбоките си размисли, аз се добрах до блока си, качих се на втория етаж и натиснах бутона на звънеца. Отвори ми Рита.

— Здрасти! — мрачно каза тя.

— Здрасти! — отвърнах, отидох в хола и се стоварих във фотьойла, опитвайки се да уточня на кого от моите познати прилича добродушният.

— Има ли ти нещо? — надникна в хола Рита.

— Нищо ми няма — отвърнах в желанието си час по-скоро да се отърва от нея.

— Ще вечеряш ли?

— Не.

— Както искаш. Само после да не кажеш, че…

— Кузин — изломотих аз и дори се облещих.

— Какво? — облещи се на свой ред и Рита.

— Нищо, приказвам си! — врътнах уплашено глава, но вече бях абсолютно сигурна, че добродушният не е някой друг, а точно моят бивш съученик Слава Кузин. — Боли ме главата — обявих и побързах да се прибера в стаята си.

Щом влязох вътре, бързешком извадих от шкафа албума, в който бяха подредени ученическите ми снимки, и намерих онази, която ме интересуваше. На нея аз и злодеят Кузин бяхме заедно на прощалната вечер в девети клас. След десети клас той се премести да учи в друго училище, откъдето благополучно го изгониха. Трябва да отбележа, че на Слава никак не му вървеше и с него вечно се случваха разни неща. И това беше основната причина да станем приятели. Вярно, уверяваше ме, че е влюбен в мен, но аз се отнесох скептично към твърдението му — най-вече защото смятах, че двама кутсузлии на едно място са прекалено много. Освен това ушите му смешно стърчаха, луничките му бяха толкова големи и контрастно очертани, а когато към всичко това се прибавеше и фамилията му — Кузин, той просто не можеше да не бъде наречен от съучениците си Кузя — и се сдоби с този прякор още в първи клас. Бях сигурна, че и досега всички продължават да го наричат така.

Кузя не ми изглеждаше особено привлекателен, а в същото време аз се имах за красиво момиче и затова бях убедена, че той не е подходяща партия за мен. Освен това се оказа, че на всичкото отгоре Слава имаше гаден характер, който го подтикваше вечно да се заяжда с някого и да наскърбява учителите, та по тази причина обществеността го причисли към хулиганите. В случая обществеността се оказа права, макар че в момента езикът ми не се обръщаше да нарека Кузя просто хулиган, тъй като той бе истински престъпник, грабител и убиец.

Вторачих се в снимката, въздъхнах и реших да се обадя в милицията. И какво друго бихте ме посъветвали да направя, при положение че го бях разпознала? Впрочем милиционерите ме попитаха дали не ми се е сторило, че познавам престъпника. Вече бях посегнала към телефона, ала ръката ми се отмести встрани, след което тъй си и застина върху телефонния указател. Вярно — престъплението си беше престъпление, но ние с Кузя бяхме седели на един чин и сега да го наклепам пред органите… Пък и можеше да съм се припознала. Разбира се, че можеше, понеже не видях лицата им. Гласът си е глас, но си оставаше под въпрос дали е бил Кузин… пък и той не бе убил никого и дори се изплаши повече от мен, когато нервният застреля Рижия.