Татяна Полякова - Нейната малка тайна

Тази история започна в едно казино. Само да не си помислите, че съм от онези жени, които постоянно търкат столовете там. Изобщо не съм от тях. В момента, когато тези събития започнаха, аз бях изключително скромна и дори девствена (звучи доста глупаво, но не съм привърженик на това да се ровя из мозъка си и да подбирам думи и изрази). Изобщо — независимо от възрастта си — аз бях скромна до безобразие, с което ядосвах приятелките си и тревожех мама, а към хазартните игри бях равнодушна, пък и нямах пари, така че появяването ми в казиното през онази вечер можеше да бъде обяснено само с някаква чиста случайност.

Беше краят на септември, в неделя се честваше Денят на учителя — свят за мен празник, който трябваше да бъде отбелязан. Така че за пръв път в живота си аз тръгнах заедно с моите колеги на ресторант. Идеята беше на Ира Вячеславска, тя също като мен бе завършила преди една година института и работеше в нашето училище. С нея следвахме заедно, само че Ира беше във физико-математическия факултет, а аз — в историческия, ала за разлика от мен, приятелката ми се учеше криво-ляво и посвещаваше по-голямата част от времето си на своя личен живот, но въпреки това без проблеми получи диплома, а сега мечтаеше да се омъжи за пореден път.

— Ако не се омъжиш, докато си студентка — поучаваше ме тя всяка сутрин, — смятай, че вероятността да си умреш стара мома е петдесет на петдесет.

Ира успя и да се омъжи, и да се разведе още в института, а аз предизвиквах у нея само съжаление и недоумение.

— Ти си красиво момиче — мръщеше се тя. — И защо така не ти провървя? — И веднага преминаваше към наболелия въпрос: — Училището е ужасно блато. Ако през първата година не се омъжиш — край, ще те засмуче. Колективът е женски, цял ден търчиш по работа, а вечер на човек не приличаш… Не си успяла да мигнеш и вече си чукнала двадесет и седем. А след двадесет и седмата си година жените пускат във вестниците ей такива обяви: „Самотна, симпатична, мечтае да се запознае…“ — На това място Ира обикновено се чумереше злобно, после въздишаше и ме гледаше с укор: — А ти, чудо на природата, къде блееш?

Аз се усмихвах и свивах рамене, макар че излиянията на Ира ме навеждаха на размисли.

Родителите ми се разведоха, когато бях на четири години. Израснах в обкръжението на жени: мама, по-голямата й сестра и баба. За мен мъжете бяха чудновати същества и аз гледах на тях с любопитство и боязън.

В училище от пети до единадесети клас имах приятелство с едно момче, то беше със слабо зрение и понякога се съмнявах дали изобщо ме вижда? Сигурно ме виждаше, защото казваше, че съм красива. Въпреки че може би ме лъжеше.

Започнах да се срещам с него най-вече от чувство за вътрешно противоречие, защото — освен че имаше слабо зрение — то и фъфлеше, беше пълничък дребосък, четеше умни книги и назидаваше всички. Никой не искаше да си другарува с него. А на мен ми стана жал за момчето. С него живеехме в един квартал и на връщане от училище той обикновено се мъкнеше на около два метра след мен, но веднъж аз не издържах и му казах:

— Ей, какво се тътриш подире ми? Вземи чантата ми и върви до мен.

Той грабна чантата ми и като че ли се почувства щастлив от това.

На другия ден правеше всичко възможно да не се отделя от мен и след като убеди Димка Караваев да си разменят местата, дори се премести на моя чин. Естествено — това не остана незабелязано. Съучениците ни недоумяваха какво става. И тъй като те изразиха недоумението си в доста груба форма, аз стиснах зъби, нацупих се и продължих приятелството си с Вовка Воробиев — така се казваше дребосъкът — през следващите седем години. А най-малко по три пъти на седмица много ми се приискваше да го удуша.

Най-сетне ние завършихме училище. Вовка замина за Москва, постъпи в Московския държавен университет, а аз — в педагогическия институт, който беше близо до нашия блок, тъй като мама категорично заяви, че няма да ме пусне да уча в друг град.

В нашата група имаше петима младежи. Четиримата бяха красиви, вкарани в института от богатите си родители, а петият беше риж, с щръкнали уши и кръгло лице. Когато го погледнах за пръв път, дълбоко въздъхнах.

След две седмици той започна да ми хвърля пълни с копнеж погледи, след месец дръзна да ме заговори, а след още две седмици ме изпрати до вкъщи. Естествено — стана ми жал за него.