Татяна Полякова - Нейната малка тайна

Вече бяхме в трети курс, когато той започна да гради планове за нашия бъдещ живот, а аз напрегнато мълчах. Горе-долу по това време нещастие сполетя нашето семейство. Баба ми и по-голямата й дъщеря — моята леля — тръгнаха за вилата с колата и катастрофираха. И двете загинаха на място, а мама влезе в болницата с инфаркт. Тя така и не се оправи напълно след смъртта на близките ни и скоро излезе в пенсия по инвалидност. А тъй като заради тези събития бях зарязала учението, аз отидох да се явя на изпит в дома на един от преподавателите ми. Той се отличаваше с повишен интерес към студентите от женски пол, имаше мазен поглед, палав нрав и беше в твърде напреднала възраст. След петнадесет минути напуснах апартамента му в състояние, близко до истерията. И се зарадвах, че моят риж дребосък е скромен, кротък и не пуска ръце.

По това време момчетата, които познавах, напълно бяха отписали особата ми, охотно споделяха тайните си с мен, безпардонно се възползваха от добротата ми и ме смятаха за „свое момче“: канеха ме на походи, молеха ме да предавам бележки на момичетата им и за рождения ми ден ми подаряваха хубави книги. Общо взето, аз бях доволна от това положение на нещата. Тревожеше ме само дребосъкът. Това, че щях да си изгубя с него поредните няколко години, беше ясно, но колкото повече наближаваше краят на обучението ни, толкова по-често той взе да ми намеква за женитба. Започнах да се тревожа: едва ли можех да му кажа твърдо не, а да живея с него в любов и разбирателство просто нямаше да ми се удаде.

За щастие той се страхуваше до смърт от войниклъка, затова след като завършихме института, замина за едно селско училище. То се намираше в отдалечен регион, до който беше истински проблем да се добереш, рядко идваше при мен и постоянно ме заварваше, зарината с училищна работа. Посещенията му ставаха все по-редки, за женитба вече почти не продумваше и при срещите ни все по-често гледаше встрани. Досещайки се за какво става дума, аз събрах сили, удостоих го с едно неочаквано и кратко посещение, заварих го в компанията на някаква розовобузеста брюнетка на около тридесет години и с облекчение се прибрах вкъщи: въпросът за моето омъжване беше свален от дневния ред.

Още в седми клас прочетох „Джейн Еър“ и започнах да мечтая за любовта. Естествено тя трябваше да е много голяма и за цял живот. Но сега наблюденията ми върху околните мъже ме притесняваха, защото на голяма любов изобщо не миришеше, а времето минаваше. На всичкото отгоре и Ира не спираше да нарежда. Тя започваше сутрините с фразата: „Какво ни готви идващият ден? Нищо хубаво…“, и завършваше с: „И така — още един ден на вятъра.“ Изобщо обстановката в учителската стая предразполагаше към тревожност, защото мъжете бяха само трима: физкултурникът — тих пияница без пукната пара в джоба, който постоянно и гальовно молеше някой да му даде двадесет рубли назаем; умореният и изнервен математик на доста преклонна възраст и три пъти жененият физик, зает в свободното си време да майстори аероплани, които изобщо не искаха да полетят. Останалият учителски състав беше женски, като на това отгоре само три от жените можеха да се похвалят със семейно щастие, а останалите мечтаеха да се омъжат или да се разведат, отглеждаха деца, караха се заради дежурствата и вземаха една от друга пари назаем до заплата. „Ще се скапем тук“, зловещо шепнеше Ира и се опитваше по всевъзможни начини да размърда застоялото блато.

В Деня на учителя ни дадоха премиални. За днешните времена сумата беше смехотворна и пъшкайки и страдайки, педагогическият колектив започна да пресмята за какво можеше да ги похарчи.

— Да идем на ресторант — намеси се веднага Ира. — В края на краищата празникът си е наш.

— С нашите премиални сме само за ресторант — изсумтя Зоя, преподавателка по английски и самотна майка.

— Ами ще ги допълниш с още малко — заядливо каза Ира.

— Като че ли имам.

— Дадоха ни заплати.

— А с какво ще живея, умнице? На теб ти е добре сама, ще плюскаш едни голи картофи, а аз имам дете и то се нуждае от витамини.

— Е… стига си мрънкала! — ядоса се Ира. — Ама че хора! Не можете ли да си направите празник поне веднъж в годината?

— Че аз нямам и какво да облека — въздъхна Света, надигайки глава от тетрадката. — С тази рокля ли да ида? Срамота… Сега момичетата се обличат толкова хубаво, а ние — в дрипи… Пък и кой ще ни обърне внимание в твоя ресторант? Само комплекси да трупаме.

— Стига си хленчила, ти си ярка жена и няма значение с каква рокля си облечена… Ще намерим нещо.