Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Ти да не си полудяла, а? — изкрещях аз и треснах слушалката.

След което хукнах към банята. Лампата не светеше, водата не течеше и Саша естествено не беше там. Нямаше го и в кухнята, както и в останалите помещения на апартамента ми. И нищо — освен моите спомени — не свидетелстваше за неговото присъствие.

Аз се пощурах известно време, опитвайки се да намеря бележка от него или поне телефонен номер, записан набързо върху късче хартия. Нямаше нищо.

Свлякох си на пода в антрето и горчиво заплаках, но след десетина минути си теглих една майна и отидох да се измия. А сетне още веднъж претърсих апартамента, за да проверя дали няма изчезнали вещи. Всички неща си бяха непокътнати и това донякъде ме успокои, защото само ми липсваха обяснения с майка ми.

Завлякох си до леглото и отново се разревах — тихо и горчиво, и ревах, докато не чух, че някой звъни на вратата. От изненада първо подскочих, а след това хукнах презглава към вратата. Фантазията услужливо ми рисуваше една от друга по-сияйни картини: как Саша стои на прага с огромен букет и щастлива усмивка и други такива.

На прага стояха трима младежи, яки и свирепи, а по лицата им нямаше и следа от щастливи усмивки. Тъкмо се канех да им задам баналния въпрос: „Кого търсите?“, когато стоящият най-близо до мен младеж ме ритна в корема, аз изохках и се треснах в огледалото на собственото си антре, при това с такава сила, че го счупих, парчетата се посипаха по пода, юначните момчета нахлуха в апартамента ми, двама от тях се втурнаха в различни посоки, а третият ме хвана за косите и попита:

— Къде е той?

— Кой? — изблеях аз в пълно недоумение и получих един в челюстта. Лиших се от два зъба и веднага проумях кой тук задаваше въпросите.

След двадесет минути вече нямах никакви тайни от моите гости. За съжаление те се интересуваха само от една, но аз не я знаех. На момчетата им бяха необходими повече от два часа, за да се убедят в това. Не искам да си спомням какво се случи в този промеждутък от време, само ще кажа, че много съжалявах, че съм толкова жизнеустойчива, и се страхувах, че никога няма да умра.

Напуснах апартамента си в състояние на безпаметство. Не се наемам да отговоря на въпроса защо те просто не ме оставиха да умра в родния ми дом, а ме помъкнаха нанякъде, рискувайки да бъдат забелязани. Може би нямаха право да зарязват полуживи трупове в апартаментите им, а може би младежите просто бяха шегаджии, но в края на краищата ме натовариха в една кола и ме откараха извън града. На около два километра по околовръстния път намалиха скоростта на моста и изхвърлиха безчувственото ми тяло в реката от доста голяма височина. Тъй като аз все още бях в безсъзнание, младежите се оттеглиха с чувство за изпълнен дълг и с твърдото убеждение, че съдбата никога повече няма да ни срещне (впрочем точно така и стана), защото смятаха, че дори и да изплувах след някое време, нямаше да имам никаква възможност да известя човечеството за посещението на моите гости.

Но аз не оправдах надеждите им. След като се поизплакнах в студената вода, най-неочаквано се свестих и дори успях по някакъв начин да се добера до брега. Всъщност аз не си спомнях този епизод, което впрочем не беше странно, и бях склонна да смятам, че дължа чудотворното си спасение на намеса свише. Именно благодарение на въпросната намеса в този момент близо до брега се появил милиционерски патрул. Трудно можеше да се каже какво е правил той там, но по-важното беше, че милиционерите ме съзрели, извикали „Бърза помощ“, тя пристигнала за рекордно кратко време, в резултат на което аз много бързо съм се озовала в болничното легло, където се търкалях в течение на цели два месеца.

През този период на няколко пъти ме посещаваха сътрудници на милицията и аз се опитвах да им помогна, доколкото можех, в смисъл че отново и отново им разказвах за посещението на неканените ми гости и за онова, което последва по-нататък.

Спомените ми бяха доста смътни, никой от съседите ми не беше видял каквото и да било, никой от шофьорите в доста оживеното по това време движение не бе забелязал нищо подозрително на моста през онзи ден и младежите естествено не бяха открити. За сметка на това успях да науча разни неща за Саша и дори се полюбувах на неговата снимка, която сътрудниците на милицията любезно ми предоставиха с цел опознаване.

Александър Викторович Завражни, по прякор Монаха (трудно беше да се обясни защо го наричаха точно Монаха, тъй като моят възлюблен можеше да се похвали с огромно количество любовни похождения за една нощ), та същият този Монах отдавна и по принцип не живеел в съгласие със закона, а в момента на нашата среща бил в твърде хладни отношения и с някои от своите бойни другари и те имали претенции към него, а мен дяволът ме дръпнал за езика да го поканя при себе си точно в момента, когато бившите му приятели направо изгаряли от желание да се видят с него. Изобщо не ми бе провървяло.