Татяна Полякова: Нейната малка тайна

Завих зад ъгъла с намерението да стигна по най-бързия начин до спирката и в този момент си помислих, че ми предстои доста път и не би било зле да отида до тоалетната. Затова се върнах в ресторанта. На входа се извиних, казах на портиера, че съм забравила тоалетната си чантичка, а след като се убедих, че той е загубил интерес към мен и гледа в друга посока, свърнах бързешком по коридора и забързах към втората врата вдясно, на която имаше изображение на дама с кокетна шапчица.

Тоалетната беше празна, а това ми даде възможност да се разгледам в огледалото, да се усмихна, да оправя прическата си, да начервя устните си и да напусна съответното място с чувство за изпълнен дълг.

Затворих вратата, изваждайки пътьом ръкавиците си от чантата, но дръжката й се изплъзна от рамото ми и от нея изхвърча флаконът с червилото. Аз рязко се обърнах надясно и фраснах челото си в челото на един младеж, който джентълменски вдигаше червилото ми от пода.

— Извинете — изблеях аз, а той се засмя, потривайки удареното си място.

— Няма нищо. В такива случаи казват, че ще станем роднини.

Не зная какво мислеше той, но аз не бих имала нищо против да се обзаведа с такъв роднина. Младежът беше с около три години по-голям от мен, висок, красив, облечен в скъп костюм, с бяла риза и вратовръзка, а върху нея проблясваше игла с диамант, който май беше истински, но пък брачна халка липсваше и това, кой знае защо, ме зарадва, макар че видим повод за радост нямаше. Е, бяхме си чукнали челата с едно симпатично момче, но това изобщо не значеше, че късметът щеше да ме споходи. Никога не ми беше вървяло, и днес нямаше да ми провърви. Тъй че не ме вълнуваше дали той носи халка или не.

Бързешком закопчавах чантата си, докато младежът ме оглеждаше, а аз натъжено си мислех, че нося това палто от четвърти курс и че то изобщо не може да се мери с неговата игла. „Да върви по дяволите!“, мъдро отсъдих аз и след като казах още веднъж: „Извинете“, гордо закрачих към изхода.

— Варя — подвикна ми той неочаквано, а от изненада аз се заковах на място и май че дори облещих очи. Младежът забърза към мен, озарен от широка усмивка. — Чух как ви наричат приятелките ви — обясни учтиво, когато отново застана до мен. — Честна дума, цяла вечер ви наблюдавах.

„По-добре да ме беше поканил на танц“, помислих си язвително аз, но на глас казах неутралното:

— Така ли?

— Така. Наблюдавах ви, но не посмях да се приближа до вас.

Намръщих се, защото явно младежът ми хвърляше прах в очите. Някак не ми се вярваше, че такъв тип можеше да страда от срамежливост, а за себе си със сигурност знаех, че приличам на даскалица и с това нямаше какво да се направи. Можеше, разбира се, да сваля очилата си и да пусна една лъчезарна усмивка, която при мен не изглеждаше зле, но въпреки това след половин час той щеше да разбере кой стои пред него, тъй че не си струваше излишно да се напрягам.

— Е, и как е? — полюбопитствах аз за всеки случай, без да откъсвам поглед от вратовръзката му. Именно въпросната вратовръзка ме довърши: винаги съм имала проблеми с мъжете, пък и си спомнях само за един мъж, който носеше вратовръзка — бившият преподавател по трудово обучение от нашето училище, когото уволниха заради пиянство в началото на зимата. Но неговата вратовръзка приличаше на парцал и вечно се отмяташе настрани.

— Кое как е? — опита се да уточни младежът.

Увлечена в съзерцаване на вратовръзката му, аз явно бях започнала да страдам от глухота в лека форма.

— И какво показа наблюдението? — въздъхнах тихо.

— Според мен вие сте много красива.

„Възможно е — съгласих се отново наум аз. — Само че от това заведение ще си тръгна сама.“

— Благодаря за комплимента — отвърнах и се насочих към вратата. — Извинете, време е да си вървя.

— Според мен вашите приятелки вече си отидоха.

— Точно така, а аз бързам да хвана последния тролей.

— А как гледате на възможността да ви изпратя?

На това място аз свих рамене и тъкмо да ме обземе пълна радост, веднага се възпрях от мисълта: „Той е женен. И освен това е женкар. А не носи халка, защото е тарикат.“ Забързах към изхода, а той подвикна след мен:

— Ще ви чакам на ъгъла, близо до спирката.

С тези думи младежът изчезна в страничния коридор, а аз, изчервена и малко смутена, изпърхах от ресторанта. Въздъхнах дълбоко и първо се огледах наоколо. Младежът беше по костюм и изчезна по коридора. Навън беше студено, а той не отиде до гардероба да вземе палтото си. Излизаше, че връхната му дреха се намира някъде на друго място. Значи той беше гост на хотела. Беше пристигнал в нашия град по работа и между другото бе решил да се позабавлява. Е, и какво се очертава пред вас, многоуважаема Варвара Сергеевна? Кратко приключение с пътуващ донжуан? Общо взето, нищо не се очертава. Тъй че най-добре би било да припкаш към тролея и да забравиш за този тип.