Татяна Полякова: Нейната малка тайна

В този миг стигнах до ъгъла и гореописаният тип се появи пред мен, сякаш изпод земята. А аз се зарадвах и казах:

— Здрасти!

Той се засмя и също каза:

— Здрасти! — И ме хвана за лакътя. Направи го внимателно, дори свенливо и без какъвто и да било признак за нахалство. Тъкмо на това място ми се стори, че късметът като нищо ме е споходил. — Къде живеете? — попита, аз отговорих, а това като че ли му хареса: — Пет спирки с тролея. Какво ще кажете да се поразходим малко? Или да хванем такси?

— Да се поразходим — отвърнах аз, обнадеждена от това, че младежът добре се ориентираше в нашия град. Може би изобщо не бе пришелец.

— Казвам се Саша — обяви той, позабави ход и се засмя. Аз също се засмях и окончателно се убедих, че съм извадила късмет. Ако тогава знаех що за късмет е това, щях да хукна и да бягам от него презглава.

Ние бавно поехме по булеварда. Неочаквано за самата себе си аз се разприказвах, изпитвах необикновена лекота, с една дума — бях във форма. Той сподели накратко историята на своя живот. Беше се родил, израснал и живееше в нашия град, днес бе имал среща по работа с един партньор от Москва, но младежът малко се понапил и сега си почивал в хотела, а Саша бил безумно щастлив, че тази вечер се оказал в ресторанта, инак как би могъл да се срещне с мен?

Колкото повече приближавахме към моя блок, толкова по-ясно усещах, че най-сетне съм се влюбила. И съвсем не заради това, че той имаше скъп костюм или че беше някакъв си там бизнесмен, а защото можех да си говоря с него за каквото си поискам, да го държа за ръката и наистина да се чувствам красива.

Когато спряхме пред входа, аз се изплаших, че изведнъж всичко ще свърши. Ей сега Саша щеше да ми каже „Довиждане“, щеше да си запише телефонния ми номер, който никога нямаше да набере, и след това щеше да изчезне от двора ми и от живота ми, а аз щях да чакам ден-два обаждането му, после щях да въздъхна и да си кажа: „Какво да се прави, не ми провървя…“ Искаше ми се да се разплача от съжаление към себе си, но това беше глупаво и аз не се разревах.

— Къде са вашите прозорци? — попита той, видимо натъжен.

— На петия етаж. Онези, виждате ли ги…

— Майка ви спи ли вече?

— Майка ми е на вилата. Тя е пенсионер по инвалидност и предпочита да живее на село до първия сняг. А аз винаги ходя при нея през почивните дни.

— Ясно. Нали нямате нищо против да се самопоканя у вас? За пет минути. Имате ли телефон? Ще си извикам такси, защото вече е късно, а аз трябва да се влача чак на другия край на града.

— Имам телефон и, разбира се — можете да си поръчате такси.

Ние се качихме в апартамента ми, но Саша не бързаше да се хваща за телефона. Свали палтото си, влезе в хола и с много чаровна усмивка ми обясни, че се е пошегувал за таксито, пък освен това и на мен изобщо не ми се искаше да го отпращам навън. Затова отидох в кухнята да сваря кафе, сервирах масата и се спрях за миг, вперила поглед в прозореца. Саша се приближи зад мен и ме прегърна, а аз, може би от уплаха или по-скоро от щастие, потръпнах и се обърнах към него. И той ме целуна. Първо веднъж и много нежно. После целувките му станаха все по-страстни, а прегръдките му — все по-силни. „Защо пък не?“, престраших се аз и махнах с ръка на своя кутсузлук.

При всички случаи през тази нощ ми провървя, и то така, както не ми се бе присънвало. В смисъл че аз естествено си бях мечтала за нещо подобно, но след един час разбрах колко глупави и детински са били тези мои мечти и колко много по-просто и по-прекрасно беше всичко в действителност… Общо взето, прекарах една възхитителна нощ. Но на сутринта нещата станаха по-сложни.

Събуди ме звънът на телефона. Скочих, мислейки, че това е будилникът, но едва след като разтърсих на два пъти глава, се сетих, че беше събота — почивен ден, и нямаше никакъв смисъл да скачам под тревога. Щом се ориентирах в дните, спомних си още някои неща и учудено се огледах. Леглото до мен беше празно.

— Саша! — извиках и погледнах часовника. Беше 7.30. Къде беше Саша и на кого му бе хрумнало да звъни по това време?

Грабнах слушалката и чух гласа на Ира.

— Варя, как си? — попита тя с пиянски глас.

— Никак — троснах й се аз.

— Слушай, приятелко, харесала си се на един мъж. Страхотно момче. Искаше да се запознае с теб, но явно те е изтървал, защото ти изчезна като приказно видение. Ако щеш вярвай, но той питаше за теб. Валя, сервитьорът, който ни обслужваше, ми е бегъл познат, та същият този Валя му казал, че ти си моя приятелка. И оня се лепна за мен. Мъжът де… Попита за адреса ти. Очаквай го на гости. Разбираш ли как се грижа за теб? Оцени го.