Татяна Полякова: Нейната малка тайна

Света се подсмихна, но се замисли и през целия ден се държа кротко. Към петия час тя обикновено така започваше да крещи, че се налагаше да чукаш по стената, а през този ден беше толкова тиха, че дори децата се изплашиха и също се умириха. Общо взето, идеята се хареса на онези, които още не бяха чукнали петдесетте. И те започнаха да се чудят къде да отидат.

— Трябва предварително да запазим маса — започна да се притеснява Зоя. — Току-виж — и на други им хрумнала същата идея…

— За това ставаше дума. Ще се появим в ресторанта, а там — само жени.

— Стига сте дрънкали! — кресна Ира, зарадвана, че нещата помръднаха от мъртвата точка. — Ще ви заведа на такова място, където ще бъде пълно с мъже.

По лицата на околните се четеше колкото недоверие, толкова и надежда.

Не се вълнувах особено от предстоящия набег. Знаех си, че дори и да се окажем на място, където се навъртат стотина красиви и напълно свободни от понеделник сутрин до петък вечер мъже, аз обезателно ще открия единствения невзрачен, нещастен и безпаричен.

В това време Ира удържа на думата си и се захвана да ни направи хора. В последния момент повечето колеги си намериха спешна работа и към ресторанта поехме само четири жени. Ира — в поразителна вечерна рокля, Света — във всекидневния си костюм с чанта под мишница, поради което не знаеше къде да си дене ръцете, Зоя, която непрекъснато нервно бършеше очилата си, облечена с една моя блузка, и аз, обладана от абсолютно спокойствие, защото със сигурност знаех, че и тук нищо хубаво не ми предстои.

Пристигнахме с такси до огромната девететажна сграда на бившия хотел „Интурист“. Напреко на цялата му фасада пламтяха буквите Казино .

— Къде сме тръгнали? — изплаши се Зоя.

— Да не би да не виждаш? — намръщи се страховито Ира.

— Ама нали искахме да идем на ресторант…

— Ще имаш и ресторант… Сто години живееш в този град и не знаеш къде какво се намира… Срамота!

Наистина имаше ресторант. Огромен и почти изцяло пълен. Разбра се, че всъщност Ира се е помайтапила: мъже в ресторанта естествено имаше, може би дори — и свободни, но тук едва ли някой от тях би могъл да ни забележи.

Към нас се приближи младеж в скъп костюм, хвърли ни оценяващ поглед и ни приветства без особена бодрост, след което ни отведе до една маса в самия център на залата. В съседство, на събрани маси, Деня на учителя се готвеха да честват бившите ни преподаватели от педагогическия институт, които също бяха предимно жени — възбудени и весели. Вдясно почти в пълен състав се бе настанил колективът на дванадесето средно училище.

— Тия какво, да не би всичките да са полудели? — възкликна Ира, момичетата се оклюмаха, а аз започнах да изучавам менюто. Понасях леко разочарованията, защото бях предварително подготвена за тях. Тази вечер имах намерение да си доставя максимално удоволствие: да погледам хората, да послушам музика и да хапна нещо вкусничко.

След един час момичетата решиха, че наистина няма да ни провърви и от отчаяние наблегнаха на водката. Завързаха се откровени разговори и необходимостта от мъжката половина на човечеството отпадна. След още два часа стигнахме до извода, че всъщност се е получила хубава вечер, че „ни е добре така“ и прочее, а Ира си бройна едно момче през една маса от нашата и започна да му се усмихва. То й се върза и я покани на танц. Ира не се върна повече при нас и си тръгна след половин час, махвайки ни с ръка. Зоя и Света завистливо въздъхнаха и единодушно решиха, че Ира е извадила късмет, а пък ние — не, и че е време да се прибираме по къщите си.

След като изръсихме премиалните и част от заплатите си на сервитьора, ние се отправихме към гардероба, придържайки Зоя от двете страни. Бог знае откъде се появиха двама доста подпийнали мъже. Зоя увисна на рамото на единия и подхвана задушевен разговор с него. Той се оказа изключително сърдечно момче, както и приятелят му, който ме хвана за лакътя и току се опитваше нещо да ми каже, а на това отгоре — или от прекалена искреност, или от погълнатото количество — почти плачеше. Аз съвсем навреме се сетих, че съм забравила чантата си в залата, и се върнах в ресторанта, като преди това поверих плачещото момче на Света.

Чантата висеше на стола и никой не я беше докосвал. И правилно: все едно — нямаше какво да вземе от нея. Когато се върнах на гардероба, не заварих нито приятелката си, нито младежите. А щом излязох на улицата, забелязах, че те се качват в едно такси, напълно забравили за мен. Не бих казала, че това ме огорчи.