Татяна Полякова: Милионерша търси запознанство

— Съветвам те веднага да си вдигнеш чукалата оттук. Взимай тези жалки пари и изчезвай, докато не съм се ядосал. В противен случай много ще съжаляваш. И недей да си мислиш, че щом сте си сложили маски на лицата, няма да ви намеря. Вдън земя ще ви открия.

След тези думи Рижия стана с намерението да напусне заведението. Бях почти сигурна, че ще си излезе оттук като едното нищо, тъй като обирджията, който стоеше до вратата, явно не знаеше как да реагира на думите му и очевидно бе изпаднал в амок. Но в този момент другият тип — онзи, който бе извел жените от кухнята и ги бе накарал да легнат на пода и сега събираше портмонетата и ги пъхаше в един найлонов пакет — се обърна и стреля право в гърдите на Рижия, а той учудено облещи очи, олюля се, обирджията стреля още веднъж, аз примижах, и закрещях от ужас, а Рижия падна или — поне ако се съдеше по звука — май че се случи нещо такова.

Трябва да отбележа, че в този момент вече крещях не само аз, а и останалите граждани, включително и грабителят, който стоеше до вратата, но за разлика от нас, които просто си крещяхме, той викаше членоразделно.

— Какво ти става, да не си откачил? — врещеше обирджията на сподвижника си. — Ти го уби… мамка ти, уби го…

— Изчезваме! — заяви в отговор другият и хукна към вратата, ала ортакът му продължаваше да стои като вцепенен и затова младежът го хвана за ръката и го повлече подире си към вратата, но когато дотам оставаха само няколко крачки, той внезапно се закова на място и измърмори: „По дяволите!“

В този момент аз вече бях престанала да крещя и тъй като обирджиите не ми обръщаха никакво внимание, малко се бях попреместила, за да виждам по-добре онова, което се случваше до вратата. След няколко минути установих какво имаше предвид грабителят, когато направи забележката си: през прозореца, който се намираше до вратата, съзрях част от тротоара — кафенето бе разположено на приземния етаж — и една милиционерска кола, която спря точно до него. Естествено не можех да видя цялата кола, но за сметка на това ясно различих цветната й линия от едната страна, а също и надписа: Милиция.

Грабителят, който стреля по Рижия, се нахвърли върху дебеланата в бяла манта.

— Ти ли извика ченгетата, мръсницо? — изврещя той. Жената не само забели очи, без да издаде нито звук, но на всичкото отгоре остави младежа с пръст в устата, защото изгуби съзнание, което лично за мен беше напълно обяснимо, тъй като всички видяхме какво се случи с Рижия. — По дяволите! — злобно повтори грабителят, а в това време неговият приятел продължи да пристъпя от крак на крак до вратата и жално да нарежда:

— Какво ще правим?

— Тихо! — изкомандва нервният и естествено всички замлъкнаха, макар че те и без това отдавна вече бяха притихнали и престанали да крещят и повечето от тях само си тракаха със зъби.

Нямах представа дали хората бяха забелязали колата, или по някакъв друг начин се бяха досетили, че грабителите са изпаднали в трудно положение, но всички замряха и с трепет зачакаха развоя на събитията. Сред нас вече имаше един труп и у никого не възникваше желание да се превърне в следващия.

В това време нервният се хвърли към вратата и пусна резето, а няколко секунди по-късно някой я блъсна от другата страна, после повтори това още веднъж и още веднъж, като блъскаше все по-настойчиво и по-настойчиво.

— Какво ще правим? — зашепна обирджията, който стоеше до вратата. Всъщност в този момент и двамата грабители се бяха строили там. — Защо го уби? Какво ще правим сега?

Трябва да призная, че долових в гласа му плачливост и внезапно дори ми дожаля за него, тъй като много добре знаех какво значи да не ти върви. Но пък те сами си бяха виновни. „Така им се пада!“ — отсъдих строго и въздъхнах. Честно казано, от всички възможни неприятности, които ме бяха застигнали през последните двадесет дни, тази беше най-ужасната. „Пък и още не се знае как ще свърши, макар и така да е ясно, че не ме очаква нищо добро“ — мислех си, ала дори и не подозирах какъв обрат на събитията може да последва след случилото се.

— Ще вземем заложник — заяви нервният, направи крачка към мен и ме сграбчи за яката. — Ти тръгваш с нас!

— Защо аз? — полюбопитствах възмутено, тъй като макар кутсузлукът да беше нещо обикновено за мен, това вече минаваше всякакви граници…

И чух как другият попита:

— Защо тя?

— Млъквай! — изрева нервният, вследствие на което и двамата замълчахме.

„Ето го и края на всичките ми беди“ — помислих си, стрелкайки с поглед пушкалото в ръцете на младежа, и притиснах чантата до гърдите си, а обирджията тикна в ръцете ми найлоновия плик с плячката и заяви: