Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Ик, ик, ик, лгзкхоз акип кк пк ху хджху — плаче той. Но аз вече съм се отправил към „Свапна Палас“, за да проведа откровен разговор с Рани Сахиба.

Отначало Рани Сахиба отказва да се срещне с мен, с извинението, че трябва предварителна уговорка. Аз обаче не мърдам от прага й цели два часа и тя най-после скланя.

— Добре, защо си дошъл да ме безпокоиш? — пита тя нагло.

— Знам тайната ви, Свапна Деви — казвам й аз в лицето. — Открих, че Шанкар е ваш син.

Царствената й маска за миг се свлича от лицето й и то побледнява, но бързо се окопитва и ме смразява с презрението си.

— Ах ти, непотребно хлапе, как смееш да отправяш такава вулгарна клевета? Нямам никакво родство с Шанкар. Само защото съм показала малко милосърдие, ти решаваш, че ми е син, така ли? Веднага се омитай или ще наредя да те изхвърлят!

— Ще си ида — отвръщам аз, — но едва след като взема четиристотин хиляди рупии от вас. Трябват ми за лечението на Шанкар. Заразил се е с бяс.

— Ти си откачил! Да не мислиш, че ще ти дам толкова пари? — изписква тя.

— Ако не взема парите, до двайсет и четири часа Шанкар ще умре от хидрофобия.

— Не ме интересува, не ме закачай повече.

А след това изрича най-отвратителните думи, които някога съм чувал от нечия майка:

— Може би за него така ще бъде най-добре. Бедното момче ще се отърве от мъките. И да не си посмял да лъжеш, че ми е син — казва тя и хлопва вратата.

Стоя на стъпалата със сълзи в очите. Аз поне съм имал късмета майка ми да ме изостави още при раждането. Майката на Шанкар го е изхвърлила по средата на живота му, а сега отказваше и пръста си да мръдне, за да предотврати надвисналата над него смърт.

Връщам се при Шанкар с натежало сърце. Думите на Свапна Деви продължават да кънтят в ушите ми като удари на чук. Тя иска Шанкар да умре като бясно куче. Бедността за мен никога не е била такова проклятие, каквото е сега. Ще ми се да можех да обясня на кучето, което го бе ухапало, че преди да ръфне някого, е добре да провери дали този човек може да си позволи ваксината.

На следващия ден правя нещо, което не съм правил от десет години. Моля се. Отивам в храма на Дурга и поднасям цветя за оздравяването на Шанкар. После паля свещ в „Свети Йоан“. В „Кали Масджид“ скланям глава пред Аллах и го моля за милост към Шанкар. Но силата на молитвата се оказва недостатъчна. Шанкар агонизира цял ден, а болката обхваща на практика цялото му тяло. Дишането му става неравномерно.

Спуска се нощта. Безлунна е, но това не си личи в пристройката заради отразената светлина на хилядите лампи, запалени в „Свапна Палас“. Там се вихри тържество. Дошли са полицейският комисар, областният съдия и куп бизнесмени, видни обществени личности, журналисти и писатели. Във въздуха се носят тиха музика и смях. Чуваме звънтенето на чашите, жуженето на разговорите, подрънкването на монети. С изключение на тези звуци, в стаята ми цари зловеща тишина, нарушавана само от затрудненото дишане на Шанкар. На всеки половин час тялото му се разтърсва от силни конвулсии. Но най-много му пречи гъстата, жилава храчка, заседнала в гърлото му. Вече изпада в спазми само при вида на чаша вода. Най-лекият повей води до същия резултат.

Сред многото болести, от които може да умре човек, вероятно най-жестоката е хидрофобията, при която водата, предназначена да дава живот, причинява смърт. Дори раково болният може да храни някаква надежда, но този с бяс — никаква.

Наблюдавайки бавната смърт на Шанкар, си мисля само колко страшно безсърдечна е Свапна Деви — да позволи собствения й син да умре по такъв ужасен начин, докато самата тя се весели в дома си. Цяло щастие е, че метнах онзи „Колт“ в реката, в противен случай тази вечер вероятно щях да извърша още едно убийство.

С напредването на нощта конвулсиите на Шанкар зачестяват, той пищи от агония, а на устата му излиза пяна. Знам, че краят е близо.

Шанкар умира в един без тринайсет през нощта. Точно преди да си отиде, умът му за миг се прояснява. Улавя ръката ми и казва само една дума: „Раджу“. После стисва синята си тетрадка и проплаква: „Мамо, мамо“… след което затваря очи завинаги.

Агра се е превърнала в град на смъртта. В стаята ми има труп, а в ръцете си държа синя тетрадка. Безцелно прелиствам страниците и гледам скиците на безсърдечната майка. Не, не мога да я наричам „майка“, това би било обида за всички майки.

Не знам как да реагирам на смъртта на Шанкар. Бих могъл да пищя и викам като Бихари. Бих могъл да проклинам всички богове в небесата и всички земни сили. Бих могъл да разбия вратата, да хвърлям мебели, да ритна лампата отвън. След това да падна на земята и да се разплача. Но днес не ми идват сълзи. В корема ми бавно се надига нажежена ярост. Късам страници от тетрадката и ги правя на ситни парченца. После внезапно вземам Шанкар на ръце и тръгвам към осветеното имение.