Викас Сваруп - Беднякът милионер

Лекарят ми излага целия каталог от кошмари с обичайния си спокоен маниер. Аз съм напълно съкрушен. Дори само при мисълта за смъртта на Шанкар, очите ми се пълнят със сълзи.

— Докторе, нищо ли не може да се направи, за да спасим Шанкар? — умолявам го аз.

Той се поколебава.

— До преди месец не можеше, но наскоро чух за нова експериментална ваксина от Америка, която вече се внася в Индия. Нарича се „РабКюр“ и я има само в аптеката „Гупта“.

— Онази в Ракаб Гандж?

— Да. Но не мисля, че можете да си я позволите.

— Колко струва? — питам аз със свито сърце.

— Около четиристотин хиляди рупии.

Каква ирония. За лечението на Шанкар са нужни четиристотин хиляди рупии, а и сводникът на Нита иска точно толкова за нея. А аз имам точно четиристотин рупии в джоба си.

Не знам откъде да взема парите за лечението на Шанкар, но знам, че не мога да го оставя сам и затова го пренасям на ръце в моята стая. Макар да е почти на моите години, той е лек като перце. Ръцете и краката му висят безжизнено и аз имам усещането, че нося не жив човек, а чувал с картофи. Оставям го на леглото си и лягам на земята, точно както направи той за мен преди няма и две години… макар сега да ми се струват двайсет.

Шанкар спи неспокойно, постоянно се върти и мята на сън. И за мен нощта е тежка, сънят ми е накъсан от кошмари за бесни кучета и бебета, които говорят нечленоразделни безсмислици. И тогава най-неочаквано сякаш чувам силен вик „Мамо, мамо!“. Събуждам се и виждам, че Шанкар спи спокойно. Разтърквам очи и се чудя възможно ли е сънят му да се е преплел с моя.

Шанкар остава в леглото през целия следващ ден и силите все повече го напускат. Знам, че над него тегне смъртна присъда, но се преструвам, че има само лек грип. Сърцето ми се къса, като гледам нежното му лице и си представям, че вече никога няма да го видя. Дори неразбираемите му думи днес ми се струват задълбочени истини, които е трябвало да запомня.

Идва нощта и Шанкар започва да получава спазми в ръцете. Трудно приема течности и хапва само малко от любимото си ястие — чапати с леща. Челото му гори. Измервам му температурата, която е скочила на четирийсет градуса и половина. „Ку акип сксип пк аке, нкседж“, казва той и заплаква. Опитвам се да го успокоя, доколкото мога, но е трудно да вдъхнеш някому сила, когато самият ти си на дъното.

Следва още една неспокойна нощ, изпълнена с демони от миналото. Към два часа чувам звук откъм леглото на Шанкар, нещо като стенание. Надигам се бавно, все още дезориентиран. Поглеждам лицето на Шанкар. Очите му са затворени, но устните му мърдат. Напрягам се да чуя какво говори и едва-що не припадам. Мога да се закълна, че той казва: „Моля те, не ме бий, мамо!“.

Аз скачам към леглото му.

— Шанкар, Шанкар! Какво каза?

Но той изобщо не ме забелязва, вглъбен в собствения си свят. Очите му се въртят нагоре и той явно бълнува. Гърдите му потръпват като в спазъм, а от устата му тече слуз. „Защо ме изхвърли, мамо? — мълви той. — Съжалявам, трябваше да почукам. Как можех да знам, че чичо е вътре с теб? Обичам те, мамо. Рисувам те. Синият ми дневник е пълен с портрети. Твои портрети, мамо. Обичам те. Много те обичам. Не ме бий, мамо, обещавам на никого да не казвам, мамо, мамо, мамо“.

Шанкар говори с гласа на шестгодишно дете. Върнал се е далеч назад във времето. Тогава, когато е имал майка. Когато животът му и думите му са имали смисъл. Не знам как така изведнъж успява да проговори така ясно и разбираемо, след като докторът предупреди, че изобщо ще спре да говори. Но причината не ме интересува. Човек не задава въпроси на чудесата.

Само това чувам от Шанкар, а когато се събужда на другата сутрин, си е същият шестнайсетгодишен младеж като преди, с нечленоразделен говор. Но си спомням думите за синия дневник. Претършувам стаята му и го намирам скрит под леглото му.

Вътре има много листа от скицник, всичките изрисувани с красиви портрети на жена. Рисунките са много точни, до най-малката подробност. Но аз стоя, вкаменен не от съвършенството им, а от образа, който разпознавам на тях. Жената в дневника е Свапна Деви.

— Знам какво криеш през цялото време, Шанкар. Знам, че Свапна Деви ти е майка — казвам аз на приятеля си, със синия дневник в ръка.

Очите му се разширяват от ужаси и той се опитва да издърпа тетрадката си.

— Ккрз хз уксиф ху акину — пищи той.

— Вярно е, Шанкар. Разкрил си мръсната й тайна и тя те е изхвърлила от къщата. Тогава си изгубил дар слово. Мисля, че майка ти е живяла цял живот с тази вина. Сигурно затова не ти иска наем и ти дава пари. Но аз отивам още сега при нея, за да поискам да плати за лечението ти.