Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Какво искаш да кажеш? — прекъсвам го аз. — Някоя звезда ли беше? Да не е бил онази свиня Арман Али?

— Не, Мохамад, беше един човек, когото познаваш толкова добре, колкото и аз. Бабу Пилай, иначе казано, Маман. Човекът, който ни доведе от Делхи и едва не ни ослепи.

— О, боже! — закривам аз уста с ръка. — Позна ли те?

— Да, позна ме. „Ти си Салим, нали? Момчето, което ми избяга. Но този път няма да ми се измъкнеш“, извика той и скочи към мен.

Не губих време да мисля. Обърнах се и побягнах към главната улица. Тъкмо тръгваше един автобусни аз скочих него точно навреме, оставяйки Маман запъхтян на пътя.

Седях си в автобуса и си мислех какъв късмет извадих и познай какво стана.

— Какво?

— Автобусът спря на светофар и вътре нахлуха група хулигани с кърпи на главите, с мечове, копия и тризъбци.

— Божичко! Не ми казвай, че е било буйстваща тълпа?

— Да, тогава осъзнах, че сме попаднали насред местен бунт. Пред нас димяха останки от опожарена кола. Магазините бяха сринати, по паважа се виждаха петна кръв, улицата беше обсипана с камъни, пръчки и отломки. Шофьорът веднага изскочи от автобуса. Умът ми се вцепени от страх. Мислех си, че вече никога няма да видя такава страшна гледка. Чувах звуци, които си мислех, че съм забравил. В ушите ми отекваха писъците на майка ми, виковете на брат ми. Разтреперих се. Нападателите казаха на всички, че мюсюлманска сган била подпалила индуистки къщи и те сега отмъщават. По-късно научих, че всичко е започнало от дребна разпра за някаква чешма в гетото. Но мислите на хората бяха тъй обсебени от омраза, че само няколко часа по-късно горяха автобуси, подпалваха къщи и колеха хора.

„Всички си кажете имената. Индуистите могат да слязат, мюсюлманите да останат“, обявиха главорезите. Пътниците един по един съобщаваха имената си с треперещи гласове. Арвинд. Уша. Джатин. Арун. Васанти. Джагдиш. Нармада. Ганга. Милинд. Автобусът взе да се изпразва. Нападателите остро гледаха всички. Проверяваха жените за следи от червена боя на пътя на косата, задаваха и други въпроси на мъжете, за да установят религията им и дори накараха едно малко момче да си смъкне панталоните. Повдигаше ми се от тази варварска сцена, но и бях изтръпнал на мястото си.

Накрая в автобуса бяхме останали само двама пасажери: аз й един мъж две седалки по-назад.

Знаеш ли, Мохамад, когато във филмите се случва нещо такова, героят става и призовава тълпата към човещина. Казва им, че кръвта на индуистите и мюсюлманите има един и същ цвят. Че на лицето ни не пише към коя религия принадлежим. Че любовта е за предпочитане пред омразата. Знаех толкова много такива диалози и можех да ги изрецитирам, но когато действително застанеш лице в лице с диваците, забравяш всички думи. Мислиш само за едно. За живота. Исках да живея, защото трябваше да изпълня мечтата си да стана актьор. А сега и мечтата, и мечтателят щяха да бъдат изпепелени в един автобус в Мумбай.

„Как ти е името?“, попита ме главатарят.

Можех да кажа „Рам“ или „Кришна“, но езикът ми се върза на възел. Един от нападателите посочи табиза на шията ми. „Този определено е мюсюлманин — настоя той, — да го убием.“

„Не, много лесно ще бъде да го убием. Ще изгорим живо това копеле в автобуса. Тогава и той, и неговите братя ще се научат да не докосват домовете ни“, възрази главатарят и се изсмя. Друг отвори туба бензин и започна да го излива в автобуса. Преди обичах миризмата на бензин, но от този ден насетне го свързвам с горяща плът.

Мъжът зад мен внезапно се изправи. „Не ме попитахте за моето име — рече той. — Нека ви го кажа. Ахмед Кхан. И искам да видя негодника, който ще докосне това момче.“

Настъпи моментно мълчание, след това главатарят заговори.

„О, значи и вие сте мюсюлманин. Много добре, и вие ще изгорите заедно с момчето.“

Мъжът не потрепна.

„Преди да ме изгорите, погледнете това“, каза той и извади револвер. Насочи го срещу нападателите.

Трябваше да видиш лицата на тия хулигани. Очите изскочиха от орбитите си. Зарязаха мечовете и тризъбците в автобуса и хукнаха презглава да се спасяват. Бях жив. Очите ми плувнаха в сълзи на благодарност.

Мъжът ме видя, че плача и ме попита как се казвам.

„Салим… Салим Илиази“, отговорих аз, като продължавах да хлипам.

„Не знаеш ли да лъжеш? — поинтересува се той. — Но аз ценя хората, които казват истината и в лицето на смъртта.“

После ми каза, че се занимава с внос и износ и че живее в голяма къща в Бикула. Имал нужда от човек, който да се занимава с готвенето и чистенето и изобщо да наглежда дома му, когато той самият пътува по работа. Почудих се защо бизнесмен като него носи пистолет в автобуса, но той обеща да ми плаща двойно на заплатата ми като разносвач на обеди и аз моментално се съгласих да му стана прислужник.