Викас Сваруп - Беднякът милионер

Всички отново притихват. Внезапно госпожа Дамле запява:

— Саре джахан се ачча Хиндустан хамара… 70 70 По-добра от целия свят е нашата Индия. — Бел.прев.

Скоро всички се присъединяват към патриотичната песен. Не знам какво ни става на нас, децата, но организираме спонтанен марш. Оформяме колона и започваме да маршируваме покрай Балвант Сингх, а десните ни юмруци са стиснати за поздрав към смелия воин.

Това беше нашата война. Той беше нашият герой.

Балвант Сингх е тъй завладян от емоцията, че заплаква.

— Джай Хинд! — извиква той и излиза от стаята, оставяйки ни сами с шумоленето на слонската трева, звука от взривяващите се бомби, острата миризма на барут и зловонието на смъртта.

Господин Уагъл се качва на подиума и обявява:

— Скъпи приятели, имам честта да ви информирам, че утре ще ни посети екип на Войнишкия спомагателен фонд. Любимият ни министър-председател отправи апел към всички индийци да направят щедри дарения за нашите войници, които жертват живота си, за да можем всички ние да живеем свободно и достойно. Надявам се всички вие да бръкнете дълбоко в джобовете си, за да подпомогнем Фонда.

— А войникът сред нас? Не трябва ли да направим нещо, за да помогнем и на него? — провиква се господин Ширке.

Чуват се одобрителни възгласи.

— Да, абсолютно сте прав. Но аз мисля, че най-голямата услуга, която можем да сторим на Балвант джи, е да направим така, че подвигът му от 1971 г. да бъде признат. Ще дадем паметна бележка на хората от Фонда, които утре ще дойдат.

Всички се вълнуваме. Сякаш най-после даваме собствената си лепта във войната.

Идват трима души. Един висок, един нисък и един дебел. И тримата са бивши офицери — високият е от флота, ниският — от пехотата, а дебелият — от военновъздушните сили. Ниският мъж държи дълга реч. Казва ни каква велика работа вършат войниците. Колко велика страна сме. Колко велик е министър–председателят ни. Колко велики сме ние самите. И колко велики трябва да бъдат даренията ни. Пускат една кошничка. Хората слагат пари в нея. Едни дават по пет рупии, други — по десет, някои — по сто. Една от жените пуска вътре златните си гривни. Салим няма никакви пари. Той дава две пакетчета дъвки. Балвант Сингх отсъства. Казал е, че има грип.

После започва разпитът.

— Вие самият били ли сте се във война? — пита Кулкарни офицера от пехотата, пенсиониран полковник.

— Да, разбира се. Участвах в две големи войни, през шейсет и пета и седемдесет и първа.

— И къде служихте през седемдесет и първа?

— В Чхамб, където се състоя може би една от най-големите битки.

— В кой полк?

— Аз съм от пехотата. Във великия Сикхски полк.

— Получихте ли медали от войната през седемдесет и първа?

— Ами, ако става на въпрос, получих Вир Чакра. Това беше голямо отличие.

— За какво получихте този медал?

— За голямата битка при моста Мандияла, в който 35-и сиксхки полк свърши страхотна работа.

— Що за човек сте вие? Получавате медали, а отричате други, без чиято помощ никога нямаше да превземете моста.

— Простете, но не разбирам. За кого говорите?

— Говорим за нашия войник, който е бил герой при Чхамб през 1971-ва и е изгубил единия си крак. Който е трябвало да бъде удостоен с Парам Вир Чакра, но е получил само сълзи. Вижте, полковник сахиб, ние сме цивилни. Не познаваме военните ви правилници и разпоредби, но тук е сторена чудовищна несправедливост. Може ли да проверите дали нещо не може да се направи? Никога не е твърде късно да почетем храбрите войници.

— Къде е този велик човек?

— Тук, в нашия чаул.

— Наистина ли? Прекрасно. Много бих искал да му отдам чест.

И така, ние го придружаваме до стаята на Балвант Сингх. Посочваме му вратата и полковникът влиза. Ние пристъпваме от крак на крак, едва сдържайки се да не надникнем.

Чуваме високи гласове, като при караница. После се чува издрънчаване. След десетина минути полковникът изскача навън, пръхтейки от ярост.

— За този човек ли се оплаквахте, че не е получил ПВЧ? Той е най-големият негодник, когото съм срещал. Да можех, на място щях да му извия свинския врат.

— Как смеете да говорите така за нашия герой от войната? — смъмря го госпожа Дамле.

— Герой от войната ли? Това е най-невероятният виц. Той е един проклет дезертьор. Избяга още при първия знак за неприятности в Чхамб. Казвам ви, той е позор за Сикхския полк. Трябваше да получи четиринайсет години строг тъмничен затвор. Жалко, че делата за дезертьорство имат петгодишна давност, иначе и сега бих го предал на властите.