Викас Сваруп - Беднякът милионер

Това именно се случи с мен на 17 юни, пред хиподрума Махалаксми, когато налетях на Салим Илиази. След пет години раздяла.

Когато преди три месеца пристигнах от Агра в Мумбай, бях решил да не установявам контакт със Салим. Беше труден избор. Той ми липсваше през годините, прекарани със семейство Тейлър, и в теглата ми в Агра, така че да бъдем в един град и да не се виждаме, бе тежко бреме. Но аз бях решен да не го замесвам в плана си да се добера до шоуто.

— Мохамад! — възкликна Салим, щом ме видя. — Какво правиш в Мумбай? Кога пристигна? Къде се губиш толкова години?

Да срещнеш отдавна изгубен приятел сигурно прилича на това отново да хапнеш любимо ястие. Не знаеш как ще реагират вкусовите ти рецептори след толкова време и дали пак ще ти хареса, колкото и преди. След пет дълги години на раздяла, тази среща предизвика смесени емоции. Дали щеше да бъде тъй топла, каквото бе приятелството ни? Щяхме ли още да бъдем толкова честни един към друг?

Отначало не си говорихме много, но седнахме на една пейка наблизо. Не чувахме кряскането на кръжащите над главите ни гларуси. Не обръщахме внимание на хлапетата, играещи футбол на пътя. Не виждахме тълпите богомолци, отиващи към дарга „Хаджи Али“ . Само се прегръщахме и плачехме. За времето, което бяхме прекарали заедно, за времето, което бяхме изгубили. После заговорихме за всичко, което се бе случило междувременно. По-точно, Салим говореше, а аз слушах.

Салим се е източил и е станал красавец. На шестнайсет години изглежда като кинозвезда от Боливуд. Трудният живот в този град не го беше опорочил, както мен. Все още обича индийски филми и обожава боливудските звезди (с изключение на Арман Али, очевидно). Продължава всеки петък да ходи в „Хаджи Али“, за да се моли. И най-важното, предсказанието на хироманта е на път да се сбъдне. Той вече не работи като дабавала, да разнася обяд на служители от средната класа в Мумбай, а се е записал в скъпо училище за актьори, където се учи на актьорско майсторство.

— Знаеш ли кой ми плаща за курсовете? — пита той.

— Не.

— Аббас Ризви.

— Известният продуцент с многото хитове?

— Да, същият. Предложи ми ролята на един герой в следващия си филм, който ще се снима след две години, когато ще стана на осемнайсет. Дотогава ще ме обучава.

— Но това е страхотно, Салим! Как стана всичко това?

— Дълга история.

— Не може да е твърде дълга за мен, Салим. Бързо, разказвай отначало!

И така, ето историята на Салим, разказана от собствената му уста.

— След като ти замина тъй бързо, аз останах съвсем сам в чаула. Продължих като дабавала още четири години, събирах и разнасях обяди, но и не спрях да мечтая да стана актьор.

Един ден, докато вземах обяда от съпругата на един клиент на име Мукеш Равал, забелязах, че стените в дома им са украсени с негови снимки с прочути кинозвезди. Попитах госпожа Равал да не би съпругът й да е във филмовата индустрия. Тя отговори, че е търговски служител във фармацевтична компания, но работи допълнително във филми, като начинаещ актьор.

Много се изненадах. Още същия следобед се втурнах в офиса на Мукеш Равал да го питам дали и аз мога да стана начинаещ актьор като него. Той ме изгледа и се разсмя. Каза, че съм твърде млад да стана актьор, но че понякога имат роли за ученици или бездомни деца, за които може би съм бил подходящ. Обеща да ме препоръча на Папу Мастер, който работел с начинаещи артисти, и ме помоли да му дам няколко лъскави снимки с размер двайсет на петнайсет. На самия мен в различни пози. Ако Папу одобри снимките ми, можел да ме избере за някоя малка роля. Мукеш ми каза, че за начинаещите актьори не се изисквали актьорски умения, но трябвало да изглеждам добре в костюм, застрашително в гангстерски дрехи и очарователно в училищна униформа. Настоя да си направя снимките в професионално студио.

Онази нощ не можах да спя. Още на другия ден рано сутринта отидох в едно фотографско студио и попитах за цената на снимките. Фотографът ми изтърси някаква космическа сума, почти равняваща се на месечната ми заплата, аз му казах: „Аре баба, не мога да си позволя такава сума“. Тогава той ме посъветва да си купя един от онези евтини фотоапарати за еднократна употреба и сам да се снимам, а той да ми прояви снимките. Направих, както ми каза. Купих си апарата и помолих няколко случайни минувачи да ме снимат. Седнах на един мотоциклет пред Чърчгейт и се опитах да изглеждам готин като Амитабх Баччан във филма „Мукадар ки Сикандар“. Позирах, възседнал кон на плажа Чоупати, точно като Акшай Кумар в „Кхел“. Застанах пред хотел „Слънце и пясък“, позирайки като Хритхик Рошан в „Кахо на пяр хе“. Хванах празна бутилка „Джони Уокър“ в ръце и се опитах да изглеждам пиян като Шахрукх Хан в „Девдас“. Ухилих се пред Цветния фонтан, както прави Говинда във всичките си филми. Имах вече почти двайсет снимки, но лентата имаше трийсет и шест кадърни трябваше да я изразходвам, преди да я дам за проявяване. Затова реших да снимам интересни сгради и хора. Снимах гара „Виктория“ и Гейтуей ъф Индия, цъкнах едно красиво момиче на Морската алея, улових един старец в Бандра и даже хванах отблизо едно магаре в Колаба. Последната ми снимка беше на мургав мъж на средна възраст, седнал с цигара на една пейка в Махим. Пръстите му бяха обсипани с разноцветни пръстени. Чак след като натиснах бутона, осъзнах кого съм снимал току-що, и замръзнах.