Викас Сваруп - Беднякът милионер

В този момент противникът реши да премине река Тави с танкове. Дотогава ги бяха държали от другата страна. В мига, в който успееха да прекосят реката, ние щяхме да бъдем напълно изложени на обстрела им. Жизненоважно бе да ги спрем преди това. Тогава в действие влязоха нашите танкове Т-55 на 31-ва кавалерия и 27-ми брониран полк. Отначало машините даваха добър отпор на яростните вражески атаки, но когато пакистанските танкове „Патън“ тръгнаха по моста, двама от нашите зарязаха танковете си и побягнаха.

Не знам какво ми стана. Втурнах се към един от изоставените танкове, отворих люка и скочих вътре. Знаех доста за танковете, но никога не бях управлявал танк. Въпреки това ми отне само няколко минути да разгадая таблото и скоро задвижих този Т-55. Попаднах под ожесточения огън на противниците, скрити в окопите, затова и се насочих към тях. Мислеха си, че ще се откажа заради упорития им огън, но аз не промених курса и накрая те изскочиха и побягнаха. Един от тях се опита да се покатери в моя танк. Моментално завъртях 100-милиметровото оръдие и го съборих, все едно пропъдих муха от мляко. Междувременно другите ни танкове бяха взели врага на прицел и само след двайсет минути беше останал само един „Патън“. Подгоних го, докато той се опитваше да избяга. Моят танк беше директно ударен от него и се възпламени. Но оръдието му работеше. Продължих да преследвам „Патъна“ и го обстрелях от разстояние петдесет метра. Вражеският танк внезапно спря и тръгна назад, а оръдието му се завъртя като пияно. Най-после спря и танкът избухна в кълбо от пламъци. Свързах се с командира по радиостанцията и докладвах: „Осем вражески танка разрушени. Ситуацията е овладяна.“.

Сега мостът Мандияла беше почти под наш контрол. Врагът се беше разпръснал. Танковете му бяха унищожени, но отделни постове все още оказваха съпротива. Бяха разположили няколко картечни и ракетни установки около моста, които бяха все още активни. И най-важното от всичко, над моста все още се вееше пакистанският флаг. Трябваше да го сваля. Зашеметен от сътресения и окървавен от шрапнели, аз започнах малко по малко да се приближавам към пакистанското укрепление. Навсякъде около себе си виждах трупове по разораната, кална земя. Продължавах да се движа, докато стигнах на десет метра от укреплението, обградено с бодлива тел. Метнах димна граната вътре и трима пакистански войници изхвърчаха, мъртви и окървавени. Остана само един. Вдигнах пушката си, за да го застрелям, и изведнъж видях, е заяла. Вражеският войник също го разбра. Усмихна се, вдигна своята пушка и натисна спусъка. Няколко куршума поразиха крака ми и аз паднах на земята. Той се прицели в сърцето ми и отново натисна спусъка. Аз си казах молитвата й се приготвих да умра. Но вместо оглушителен изстрел, се чу кухо цъкване. Зарядът му беше свършил. „Нарай Такбир, Аллах о Акбар!“, извика той и се втурна срещу мен с оголен щик. Пресрещнах го с вик „Джай Хинд“ и сръчно отбягнах атаката. После му нанесох смъртоносен удар с приклада на моята пушка. Скочих към вражеския флаг, разкъсах го и на негово място вдигнах индийския трикольор. Когато видях знамето ни да се вее над моста Мандияла, това беше най-щастливият миг в живота ми, макар да знаех, че съм изгубил единия си крак.

Балвант Сингх замлъква и ние виждаме, че очите му са плувнали в сълзи.

Почти минута никой не шуква. След това Путул се приближава към Балвант Сингх и му подава тетрадката си.

Войникът изтрива очи.

— Ей, какво е това? Не мога да ти напиша домашното по математика.

— Не искам да ми пишете домашното — казва Путул.

— За какво тогава е тази тетрадка?

— Искам да ми дадете автограф. Вие сте нашият герой.

Всички ръкопляскат.

Дхянеш пак задава предишния си въпрос.

— И какво отличие получихте за тази битка?

Балвант се умълчава, сякаш сме засегнали болно място.

— Никакво. Дадоха две МВЧ и две ПВЧ на 35-и сикхски полк. Трима от другарите ми получиха медали Сена, а в Джауриян вдигнаха паметник. Но на мен не ми дадоха нищо, дори не го отбелязаха в комюникето. Никой не оцени храбростта ми.

Той въздъхва.

— Но това няма значение. Чувствам удовлетворение, когато виждам пламъка над Амар Джьоти, мемориала на Незнайния воин. Знам, че той гори за хора като мен. — И изпадайки във философско настроение, той рецитира един стих на урду 69 69 Един от официалните езици в Индия, наред с хинди и английски. — Бел.прев. : — Невъзвестени идваме на този свят и невъзвестени ще си идем. Но докато сме тук, вършим дела, които даже нашето поколение да не запомни, идното не ще може да забрави.