Викас Сваруп - Беднякът милионер

И така, през нощта на трети декември ние се намирахме в едно предно укрепление — Карнаил, Сукхвиндер, Раджешвар и аз, когато обстрелът започна…

Путул го прекъсва:

— Чичо, а там имахте ли телевизор, като тук?

Войникът се разсмива.

— Не, синко. Не беше толкова луксозно. Нямахме нито килим, нито телевизор. Укреплението ни беше малко и претъпкано. Вътре можеха да влязат само четирима души, и то пълзешком. Беше пълно с комари, а понякога ни навестяваха и змии.

Гласът на Балвант става по-сериозен.

— Не знам дали някой от вас е запознат с топографията на Чхамб. Областта е равнинна, но е прочута със сивите камъни и сарканда — буйна трева, толкова висока и гъста, че в нея може да се скрие танк. Точно оттам дойде врагът под прикритието на нощта. Преди да се усетим, отляво и отдясно имаше разположени минохвъргачки. Беше непрогледен мрак и аз нищо не можех да видя. Върху укритието ни падна граната, но успяхме да се измъкнем, преди да избухне. Когато излязохме от укритието, на всяка крачка ни посрещаха автоматични откоси от лека картечница. Започнахме тихо да се придвижваме, като вървяхме в права линия и се опитвахме да определим откъде идва огънят. Добре напредвахме и почти бяхме стигнали пакистанското укритие, където се намираше картечницата, когато точно зад гърба ми избухна оръдеен снаряд. Докато се опомня, Сукхвиндер и Раджешвар бяха мъртви, а Карнаил кървеше от нараняване от шрапнел в стомаха. Само аз се разминах с повърхностни наранявания. Бързо информирах командира на ротата за ранените. Казах му още, че във вражеското укрепление има разположена лека картечница, която бълва смъртоносен огън, и че ако не бъде спряна, ще нанесе сериозни щети на ротата. Командирът ми каза, че не може да жертва още един отряд и ме помоли някак си да я неутрализирам.

„Тръгвам към укреплението на врага — казах аз на Карнаил, — ти ме прикривай.“ Но Карнаил ми препречи пътя. „Това е самоубийствена мисия, сахиб“, каза той. „Знам, Карнаил — отвърнах аз, — но все някой трябва да го свърши.“ „Тогава нека аз го направя — настоя Карнаил. — Доброволец съм за мисията по неутрализиране на вражеската картечница. Вие имате жена сахиб, а и Бог току-що ви благослови със син. Аз си нямам семейство. Никого не съм оставил. Никой не ме очаква. Може би вече умирам от раната си. Нека отида и направя нещо в името на родината си. Но вие не забравяйте обещанието си, сахиб.“ И преди да успея да кажа и дума, той грабна пушката от ръката ми и се втурна напред. „Бхарат мата ки джай“ 65 65 Да живее майка Индия! — Бел.авт. , извика той и започна да стреля срещу вражеското укритие, уби трима войници с щика си и накара картечницата да замлъкне. Но застанал с пушка в ръце, той получи още един фатален куршум в гърдите и падна на земята там, пред очите ми, без да изпуска оръжието.

В укритието ни се възцари гробовна тишина, докато всички си представяме трагичната батална сцена. Звуците от пушечните и оръдейни изстрели сякаш отекват в скривалището. Балвант продължава.

— Останах прикован на това място близо два часа. Бях получил нареждане да се върна при ротата, но в ушите ми звънтеше обещанието, което бях дал на Карнаил. Сега тялото му лежеше на вражеска територия, а си нямах ни най-малка представа колко още пакистански войници има наоколо. В моя отсек бях останал само аз.

В три през нощта огънят спря напълно и настъпи смъртна тишина. Близките дървета зашумяха от внезапен повей на вятъра. Започнах да се приближавам към пакистанското укрепление, на не повече от седемдесет метра. Изведнъж пред себе си чух приглушен звук от стъпки. Напрегнах се да чуя, въпреки че в ушите ми биеше собственото ми сърце, и вдигнах пушката. Заредих я, готов да стрелям, но се надявах да не се наложи. Проблясването на изстрел в тъмнината щеше да издаде местоположението ми на врага. Опитах се да потисна даже собственото си дишане. По гърба ми пропълзя нещо тънко и хлъзгаво. Приличаше на змия. Изпитах отчаян порив да се отърся от нея, но страхът да не предупреди врага ме накара да затворя очи и само да се надявам да не ме ухапе. Като че ли след цяла вечност тя се плъзна надолу по крака ми и аз въздъхнах с облекчение. Гърбът ми беше плувнал в пот, а ръцете ме боляха. Пушката тежеше като олово. Отново се чуха приближаващите се стъпки. Взрях се в мрака, опитвайки се да различа очертанията на врага, но нищо не виждах. Знаех, че смъртта дебне наблизо. Щях или да убия, или да бъда убит. Чу се пукане на клонка и дори долових тихо дишане. Беше агонизиращо чакане. Трескаво мислех дали да стрелям, или да изчакам противника да направи първата крачка. Изведнъж видях припламване на кибритена клечка и във въздуха, на не повече от десет крачки пред мен се очерта тилът на една глава, принадлежаща сякаш на безплътен дух. Моментално изскочих от тревата и се втурнах с щика напред. Беше пакистански войник, готвещ се да се изпикае. Тъкмо да го поваля, и той се обърна, пусна пушката на земята и започна да моли с притиснати една о друга ръце: „Умолявам те, не ме убивай“. „Колко сте тук?“, попитах го аз. „Не знам. Отделих се от отряда. Точно се опитвах да се върна. Моля те, не ме убивай“, хленчеше той. „Защо да не те убивам — рекох аз, — нали си враг.“ „Но съм и човешко същество, също като теб — каза той. — Кръвта ми е със същия цвят като твоята. Имам жена, която ме чака в Мирпур. И момиченце, което се роди само преди десет дни. Не искам да умра, без дори да съм видял личицето й.“ При тези думи сърцето ми омекна. „И аз имам жена и малък син, чието лице не съм виждал“, казах на вражеския войник и го попитах: „Ти как би постъпил на мое място?“ Той замълча, после несигурно отговори. „Щях да те убия.“ „Виждаш ли, ние сме войници. Трябва да бъдем верни на дълга си. Но ти обещавам едно. Ще се погрижа тялото ти да бъде погребано, както е редно.“ И тогава, без да ми мигне окото, го промуших с щика си през сърцето.