Викас Сваруп - Беднякът милионер

На господин Уагъл не му е забавно.

— Какво тогава е истинска война? — пита той.

Балвант поглежда Уагъл с презрителния поглед на войник към цивилен.

— Истинската война е нещо много по-различно от забава за децата. В истинската война има кръв и храброст. Мъртви тела, отрязани от щиковете на врага ръце и откъснати от шрапнели крака.

— Вие в коя война сте се били? — интересува се господин Уагъл.

— В последната истинска война, тази от 1971-ва гордо отвръща Балвант Сингх.

— Защо тогава не ни разкажете какво е усещането от истинската война? — подканва го госпожа Дамле.

— Да, разкажи ни, чичо — вдигаме врява и ние.

Балвант Сингх сяда.

— Искате да знаете какво е усещането от истинската война ли? Е, добре, тогава ще ви разкажа моята история. За четиринайсетте славни дни, когато извоювахме великата си победа над Пакистан.

Скупчваме се около стария войник като деца, насядали с широко отворени очи около дядо си.

Балвант Сингх заговаря. Очите му добиват онзи унесен поглед, както когато хората говорят за отдавна минали неща.

— Ще ви отведа в далечната 1971-ва година. В най-съдбовното време в историята на индийския народ.

В скривалището се възцарява тишина. Господин Уагъл намалява звука на телевизора. Никой не възразява. Преразказът на репортажа „на живо“ по телевизията не може и да се сравнява с разказа на един истински войник.

— Последната истинска война започна на трети декември 1971 г. Спомням си добре датата, защото на същия ден, когато обявиха войната, аз получих писмо от Патханкот, от любимата си съпруга, с което ми съобщаваше, че е родила момче, първото ни дете. „Ти не си с мен — пишеше жена ми, — но аз знам, че се биеш за родината ни и това изпълва сърцето ми с гордост и радост. Ще се моля за живота ти и заедно със сина ти ще очакваме победното ти завръщане.“

Разплаках се, когато го прочетох, но това бяха сълзи на щастие. Не плачех, защото бях далеч от семейството си в такъв момент. Бях щастлив, че отивам на бой с благословията на жена си и изпълнен със сили от появата на новородения си син.

— Как нарекохте сина си? — пита госпожа Дамле.

— Още преди раждането бяхме решили, че ако е момиче, се казва Дурга, а ако е момче — Шер Сингх. Така че го кръстихме Шер Сингх.

— Как започна войната? — пита господин Ширке.

— Вечерта на трети декември имаше новолуние. Под прикритието на мрака, малодушният ни враг започна масирани удари по редица от нашите военновъздушни бази в западния сектор — Шринагар, Авантипур, Патханкот, Утарлай, Джодхпур, Амбала, Агра — всички бяха тежко обстрелвани. Ударите бяха последвани от масирана атака срещу стратегическия сектор Чхамб на север.

— Къде бяхте разпределен вие, когато избухна войната? — интересува се господин Уагъл.

— Точно там, в Чхамб, в Тринайсета пехотна дивизия. Аз принадлежа към полка на сикхите и моят батальон — 35-ти Сикхски батальон — беше пратен в Чхамб в рамките на една бригада. Трябва да разберете защо пакистанците ни атакуваха в Чхамб. Чхамб не е просто село на западния бряг на река Мунавар Тави. То е и живата връзка с Акхнор и Джауриян. Превземеха ли Чхамб, щяха да станат заплаха за целия щат.

Затова тази нощ пакистанците започнаха нападение срещу нас на три фронта. Дойдоха с тежката артилерия. Оръдия и минохвъргачки. Огънят беше толкова усилен, че само за няколко часа почти всичките ни укрития бяха лошо повредени и три от граничните ни патрули — заловени.

Аз командвах един преден пост с трима мъже, когато започна нападението. Постът ми беше атакуван от врага с многократно превъзхождаща ни сила. Сигурно помните, че имахме само три батальона от другата страна на Мунавар Гави, които посрещнаха дивизията на пакистанската пехота, 23-та Пехотна дивизия, с бронирана бригада, около сто и Петдесет танка и деветдесет артилерийски полка. Пакистанците имаха повече артилерия в Чхамб, отколкото по целия Източен фронт.

Тримата мъже под мое ръководство тогава бяха Суквиндер Сингх от Патяла, Раджешвар от Хошиярпур и Карнаил Сингх от Лудхяна. Карнаил беше най-добрият от всичките, висок, мускулест мъжага с гръмовит глас и заразителна усмивка. Нямаше страх нито от войната, нито от смъртта, само от едно нещо, дето не му даваше мира.

— От какво се страхуваше? — пита господин Кулкарни.

— Да не го заровят. Бяхме чували, че ако намерят тялото на мъртъв индийски войник, пакистанците не го връщат. Вместо това нарочно го заравят според мюсюлманските традиции, дори войникът да е индуист. Карнаил беше богобоязлив и религиозен човек и се ужасяваше, че ако загине в бой, тялото му може да бъде заровено на два метра под земята, вместо да бъде кремирано. „Обещайте ми, сахиб — рече ми той седмица преди началото на войната, — че ако загина, ще се погрижите да ме кремират, както е редно. Иначе душата ми няма да намери покой и аз ще бродя в подземния свят цели трийсет и шест хиляди години.“ Опитах се да го успокоя, като му казах, че няма да загине, но той беше непреклонен. Затова, просто за да го усмиря, му казах: „Добре, Карнаил, обещавам, че ако загинеш, ще се погрижа да бъдеш кремиран с всички индуистки ритуали.“