Викас Сваруп - Беднякът милионер

— О, боже! — чувам гласа на Акшай, подобно на ехо в пещера. Дакойтът лежи на пода, на сантиметри от вратата, а аз държа пистолет в ръката си, от който се издига лек дим. Влакът отново започва да набира скорост.

Все още не разбирам докрай какво е станало. Когато те събудят така рязко по средата на съня ти, на мозъка му трябва известно време да се окопити. Но ако държиш димящ пистолет в ръка и в краката ти лежи мъртвец, няма много за разбиране. Ризата на дакойта е пропита с кръв, петното не спира да потъмнява и да се разширява. Не е както го показват по филмите, където куршумът прави малко червено петънце и то си остава такова, докато не откарат тялото с линейката. Не. Отначало дори не избива кръв. Тя се появява постепенно. Първо има малка червена точица, не по-голяма от главата на кабарче, после става с размера на монета, после се уголемява до чиния и продължава да расте, докато струйката не се превърне в шуртяща струя. Започвам да се задъхвам; цялото купе ей сега ще се удави в червената река. Тогава бащата на Акшай силно ме разтърсва за раменете.

— Ела на себе си, ти казвам! — изкрещява той и червената пелена се вдига.

Сядам на леглото си, заобиколен от тълпа от хора. Като че ли целият вагон се е събрал да разбере какво става. Мъже, жени и деца извиват шии да надзърнат. Виждат мъртъв дакойт, чието име никой не знае, да лежи на пода с тъмночервена кръпка на бялата си риза; виждат един баща с рана на челото; ужасена майка, чиито гърди са изцедени до капка от изгладнялото бебе; брат, който вече никога няма да чете комикса „Арчи“ във влака; сестра, която ще сънува кошмари до края на живота си. И едно улично момче, което за кратко имаше малко пари, но повече никога няма да си мечтае за средната класа.

Жълтата светлина в купето изглежда необичайно силна. Аз мигам и държа немощно пистолета в ръцете си. Той е малък и компактен, със сребрист корпус и черна дръжка. Има изписани букви „Колт“ и рисунка на скачащ кон под надписа. Обръщам го. От другата страна пише „Олекотен“, но на мен ми се струва абсурдно тежък. На пистолета има гравирани някакви букви и числа, които са избледнели. Успявам да разчета „Conn USA“ и „DR 24691“.

Минакши ме поглежда крадешком. Гледа ме така, както Салим гледа филмовите звезди. Знам, че в този миг е влюбена в мен. Ако сега й предложа да се оженим, тя ще се съгласи. С радост ще ми роди деца. Дори и без петдесетте хиляди. Но аз не отвръщам на погледите й, защото вече нищо не е същото. Гледам само пистолета в ръцете си и лицето на мъртвия дакойт, чието име не знам.

Можеше да умре по хиляди начини. Да бъде застрелян от полицията сред пълен с хора пазар. Да бъде заклан от съперническа банда, докато сърба чай до някоя крайпътна будка. Да умре в болница от холера, рак или СПИН. Но не, той не умря по никой от тези начини. Умря от куршум, изстрелян от мен. А аз дори не знаех името му.

Пътуването с влак е пътуване към нови възможности. Но в дупката в сърцето определено има нещо крайно и окончателно. Мъртвото тяло повече не пътува. Може би до гроба, но със сигурност няма да се срещне с нови амбулантни търговци и кондуктори. Аз обаче вероятно ще срещна не само тях, но и полицията. Как ли ще се отнесат към мен? Като към герой, защитил скромността на едно момиче и избавил света от прочут дакойт, или като към хладнокръвен убиец застрелял човек, без дори да знае името му? Знам едно: не мога да си позволя да рискувам да разбера. В съзнанието ми като мълния проблясват думите на полковник Тейлър; „ОСИП. Объркай следите си, изгуби преследвача си“. Знам какво точно трябва да направя.

Точно преди влакът да спре на следващата гара, където без съмнение ще ме чака орда полицаи, аз скачам от влака, все още с пистолета в ръката ми. Притичвам през релсите и се мятам в друг влак, който тъкмо потегля. Не сядам в някой вагон, а стоя на вратата. Когато влакът минава по мост, мятам пистолета в черните води на реката. Влакът спира на следващата гара и аз скачам и търся влак за другаде. Правя това цяла нощ, от гара на гара, от влак на влак.

Градовете преминават като в мъгла. Не знам дали пътувам на север или на юг, на изток или на запад. Не знам дори имената на влаковете. Само ги сменям. Единственото, което знам със сигурност, е, че не мога да отида в Мумбай. Акшай може да е казал на полицията за Салим и да ме арестуват в Гхаткопар. Не искам и да сляза на някоя тъмна, безлюдна гара и да привлека ненужно внимание. Чакам гара с много светлини, звуци и хора.

В девет сутринта влакът, с който пътувам, спира на шумен, претъпкан перон. Аз скачам, облечен в бялата си риза сто процента памук, която е скъсана и с три липсващи копчета, дънки „Ливайс“, целите в сажди и мръсотия, и фалшив електронен часовник. Този град изглежда подходящо място да се покрия за известно време. Виждам голяма жълта табела в края на перона. На нея с големи черни букви пише: „АГРА. Надморска височина: 169 метра“.