Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Млъквай — изръмжава дакойтът, — или ще ви избия всичките.

Тези думи имат отрезвяващ ефект върху всички ни и ние замръзваме на място. В гърлото ми засяда буца от страх и ръцете ми изстиват. Чувам тежкото дишане на всички. Минакши тихичко хлипа. Майка й пуска гривните и чантата си в мешката, баща й дава часовника и портфейла си с треперещи пръсти, а Акшай пита дали да сложи вътре комикса „Арчи“. Това вбесява дакойта.

— Ти на майтап ли ме вземаш? — изсъсква той и зашлевява момчето. Акшай изстенва от болка и притиска бузата си. По някаква причина този епизод ми се вижда страшно смешен, нещо като комична прелюдия към филм на ужасите. Дакойтът ми се скарва.

— На какво се хилиш? Ти какво имаш? — крясва той.

Аз вадя останалите ми банкноти и монети от предния си джоб и ги пускам в мешката, като си оставям само щастливата монета от една рупия. Започвам да разкопчавам часовника си, но дакойтът го поглежда и казва:

— Този е менте, не го искам.

Изглежда доволен от плячката си от нашето купе и понечва да си тръгне, когато Акшай извиква:

— Чакайте, забравихте нещо.

Гледам ситуацията като на забавен кадър. Дакойтът се обръща. Акшай ме посочва с пръст и казва:

— Това момче има петдесет хиляди рупии!

Казва го тихо, но аз имам чувството, че целият влак е чул.

Дакойтът го изглежда заплашително.

— Това да не е поредната шега?

— Н-не — заеква Акшай, — кълна се.

Дакойтът поглежда под леглото ми.

— Да не са в този кафяв куфар?

— Не, скрити са под бельото му, в един кафяв плик — самодоволно пояснява Акшай.

— Аха! — възкликва дакойтът.

Треперя — не знам дали от страх, или от гняв. Дакойтът се приближава към мен.

— Ще ми дадеш ли парите тихо и кротко, или да те съблека пред всички?

— Не! Парите са си мои! — изкрещявам аз и инстинктивно прикривам слабините си като футболист преди свободен удар. — Изработил съм си ги. Няма да ви ги дам. Дори името ви не знам.

Дакойтът се изсмива пресипнало.

— Не знаеш ли какво правят дакойтите? Вземаме пари, които не са наши, от хора, които дори не ни знаят името. Сега ще ми дадеш ли пакета, или да ти смъкна панталоните и сам да си го взема? — заплашва той, като размахва пистолета пред лицето ми.

Като победен воин, аз се предавам пред силата на оръжието. Бавно пъхам ръка под колана на панталона си и изваждам кафявия плик, лепнещ от пот и миришещ на унижение. Дакойтът го грабва от ръката ми и го отваря. Подсвирва при вида на новичките банкноти от по хиляда рупии.

— Откъде, по дяволите, имаш толкова пари? — пита той. — Сигурно си ги откраднал. Но какво ми пука на мен. — И ги пуска в чантата. — Никой да не мърда, докато не свърша с другите във вагона.

Аз стоя вцепенен и гледам как мечтите ми за петдесет милиона ми се изплъзват, захвърлени в кафява мешка от зебло, подскачащи вътре заедно с гривни и портфейли, собственост на средната класа.

Дакойтът е минал към следващото купе, но никой от нас не смее да дръпне аварийното въженце. Оставаме си заковани по местата, като оплаквачи на погребение. Той се връща след десет минути, метнал завързаната мешка на гръб, с пистолета в дясната ръка. Поглежда ме и се ухилва, като уличен побойник, отмъкнал играчката на някое дете. После хвърля поглед на Минакши. Тя се е покрила отпред с чунито си, но белият й сутиен прозира през ефирната тъкан. Той млясва с устни.

Партньорът на дакойта изкрещява:

— Аз съм готов, а ти?

— Да — отвръща дакойтът. Влакът внезапно започва да забавя ход.

— Побързай! — И другият дакойт скача от влака.

— Идвам след секунда. Дръж сака.

Дакойтът мята през вратата сака — и мечтите ми за петдесет милиона. Тъкмо да скочи и той, но в последния момент размисля. Връща се в нашето купе.

— Бързо, дай целувка за сбогом — нарежда той на Минакши, като размахва пистолета пред лицето й. Минакши ужасена се свива на седалката си.

— Не искаш да ме целунеш, а? Добре, тогава ми дай чунито си. Да ти видя гърдите — заповядва той. Държи пистолета с две ръце и ръмжи на Минакши. — Последно предупреждение. Бързо, покажи малко плът или ще ти гръмна главата, преди да си тръгна. — Бащата на Минакши затваря очи. Майка й припада.

Със сълзи и ридания, Минакши започва да разгръща чунито си. Отдолу ще се покаже само парче бял плат. С две презрамки и две чашки.

Аз обаче не виждам всичко това. Виждам висока жена с развети коси. Вятърът бучи зад нея и разрошва черната й коса пред лицето. Носи бяло сари, чийто тънък плат се вее и трепти като хвърчило. Държи бебе в ръцете си. Към нея се приближава мъж с дълга коса и гъсти мустаци, облечен в черни панталони и бяла риза. Насочва пистолет срещу нея и се ухилва. „Разтвори сарито си“, излайва той. Жената започва да плаче. Проблясва мълния. Вдига се прах. Носят се листа. Бебето внезапно скача от скута на майка си и се хвърля срещу мъжа, забивайки нокти в лицето му. Мъжът изкрещява и дръпва бебето, но то отново се мята върху лицето му. Мъжът и бебето се затъркулват по земята, а жената в бялото сари плаче някъде отзад. Мъжът извива ръката си и насочва пистолета срещу лицето на бебето, но бебето днес е надарено със свръхчовешки сили. С малките си пръстчета то хваща пистолета за дулото и го обръща в обратна посока. Мъжът и бебето отново се сборичкват, като се мятат наляво-надясно по земята. Вкопчени са в смъртоносна хватка. От време на време мъжът взема надмощие, друг път изглед, да, сякаш бебето ще го надвие. Най-после мъжът успява да освободи ръката си, с която държи пистолета. Пръстите му се свиват около спусъка. Гърдите на бебето са точно пред дулото. Мъжът понечва да натисне спусъка, но в последния момент бебето успява да отклони пистолета от себе си и да го насочи към гърдите на мъжа. Чува се оглушителен взрив и мъжът полита назад, като ударен от мощна вълна. На бялата му риза избива алено петно.