Викас Сваруп - Беднякът милионер

Два месеца вече работя в бар–ресторант „При Джими“, но още не мога да оценявам добре капацитета на пиячите. Все пак съм разработил груба класификационна система. На върха са конете. Те могат да погълнат осем чаши, без да почнат да завалят думите. След тях са магаретата, които започват да бръщолевят само след две-три чашки, или стават сълзливи и сантиментални и се разплакват. После идват кучетата. Колкото повече пият, толкова повече се амбицират да подхванат препирня или бой. Някои от тях се забавлявате Роузи. Под тях са мечките, които пият и заспиват. На дъното са прасетата. Те са тези, които повръщат след последната чаша. Класификацията не е статична. Виждал съм клиенти, които започват като коне, но свършват като прасета. И кучета, които се превръщат в мечки. Добре, че този клиент има милост да завърши като мечка, а не като прасе.

Отървавам се от последния пияница и поглеждам часовника на стената. Един и десет. Откакто Роузи и баща й заминаха на почивка в Гоа 56 56 Щат в Индия — Бел.прев. , аз почти всяка нощ се връщам в дупката си, в която живея в Дхарави, след полунощ. Това донякъде си е по моя вина. Ако не бях казал на управителя, че мога да смесвам питиета и да ползвам мярката за уиски, че различавам „Кампари“ със сода от „Блъди Мери“, нямаше да ме кара да работя като барман в отсъствието на Алфред.

Бар-ресторантът „При Джими“ в Колаба има избледнели надписи по стените, огледала зад бара, солидна дървена мебелировка и най-доброто меню в южен Мумбай. С хубавата си храна и ниските цени той привлича всякакви хора. Всеки ден тук ще намерите по някой изпълнителен директор, отпиващ от питието си на бара до обикновения заводски работник. Управителят настоява да завързваме разговори с клиентите на бара, защото хората пият повече, когато си имат компания. Бащата на Роузи, барманът Алфред Д’Суза, е майстор на приказките. Познава повечето си редовни клиенти по име и може да си бъбри с тях с часове, да слуша терзанията им и постоянно да се грижи сметката им да набъбва. Самата Роузи се превръща в изпечена барманка. Седи на бара с блузка с дълбоко деколте и тясна пола и от време на време се привежда, за да покаже малко от гърдите си и да изкуши клиентите да си поръчат скъпо вносно уиски, вместо евтини индийски марки. Понякога обаче нейните достойнства й докарват неприятности с клиенти грубияни, които решават, че е поредното евтино завоевание. Тогава се налага да действам като неформален защитник на реда.

Господин Д’Суза смята, че между нас с Роузи има нещо и ме следи зорко като ястреб, когато тя е наблизо. Напълно греши. Роузи е сладко момиче. Дребничка, с големи гърди. По начина, по който отмята глава и ми намига, ми се струва, че може би се опитва да ми даде сигнал. Но в момента мозъкът ми не е в състояние да го възприеме. Претоварен е от спомените за един човек: Нита. Лекарите в Агра казват, че ще й трябват поне четири месеца, за да се възстанови от нараняванията си. А аз знам, че Шиям никога няма да ми позволи да я видя. Затова и се върнах в Мумбай: да прогоня демоните от Агра, духовете и на живите, и на мъртвите. Не мога обаче да избягам от собствената си история в този град. На всяко кръстовище ме връхлитат спомени от миналото. По улиците ми се присмива Шантарам, неуспелият астроном. Нилима Кумари, актрисата, ме вика от влака. А приятелят ми Салим ме гледа от всеки билборд. Но аз съм взел съзнателно решение да не се виждам със Салим. Не искам да го засмуче водовъртежът на лудия ми живот и откачените ми планове.

Живея в един краен квартал на Мумбай, наречен Дхарави, в претъпкана барака три на три метра, без дневна светлина и вентилация и с лист гофрирана ламарина, служеща за покрив над главата ми. Дрънчи, когато горе минава влакът. Няма течаща вода и тоалетна. Но само толкова мога да си позволя. И не съм само аз в Дхарави. Има един милион такива като мен, натъпкани в един триъгълник с площ двеста хектара блатиста градска пустош, където живеем като животни и умираме като насекоми. Мизерстващи преселници от цялата страна се борят един с друг за педя небе в най-големия коптор на Азия. Кавгите са ежедневие — за сантиметри пространство, за кофа вода, и понякога завършват със смърт. Жителите на Дхарави идват от прашни затънтени краища в Бихар и Утар Прадеш, Тамил Наду и Гуджарат. Дошли са в Мумбай, градът на златото, със стаени в сърцето си мечти да забогатеят и да заживеят като хора над средната класа. Но това злато отдавна се е превърнало в ламарина, оставило след себе си ръждясали сърца и гангренясали души. Като моята.