Викас Сваруп - Беднякът милионер

Дхарави не е място за гнусливи хора. Домът за малолетни в Делхи ни накара да сведем глави, но мрачният пейзаж на градска помия в Дхарави ни умъртвява и унижава. Над отворените канали се носят рояци комари. Вонящите, осеяни с екскременти общи клозети са пълни с плъхове, които отвличат вниманието ви от смръднята и ви карат да мислите по-скоро как да се защитите в гръб. На всеки ъгъл има струпани купчини боклуци, от които клошарите още успяват да изровят нещо полезно. От време на време се налага да си глътнеш корема, за да се промушиш през тесните, клаустрофобични алейки. Но за гладуващите жители на Дхарави това е техният дом.

Сред модерните небостъргачи и обляни в неонова светлина търговски центрове на Мумбай, Дхарави стои като тумор в сърцето на града. И градът отказва да го припознае. Затова го изритва извън закона. Всички къщи в Дхарави са обявени за „незаконни постройки“, подлежащи всеки момент на събаряне. Но когато живеещите там се борят за оцеляването си, това не ги интересува. Живеят в незаконни къщи, използват незаконно електричество, пият незаконна вода и гледат незаконна кабелна телевизия. Работят в многобройните незаконни фабрики и магазини в Дхарави и дори пътуват незаконно — без билети — с влаковете, които минават директно през колонията.

Градът може и да е предпочел да не забелязва този грозен израстък, но не можеш да спреш рака, като го обявиш за незаконен. Той пак ще те убие с бавната си отрова.

Всеки ден пътувам от Дхарави до бар-ресторанта „При Джими“. Единственото хубаво на работата в ресторанта е, че трябва да съм там не по-рано от обяд. Но това десетократно ми се връща с късното среднощно обслужване на пияни изроди от целия град и слушането на жалките им истории. Единственият извод, до който съм достигнал, е, че уискито е идеален заличител на различията между класите. Може да си висш изпълнителен директор в рекламата, може да си най-нископлатеният леяр — ако нямаш мяра на глътката, си просто пияница.

След травматичното ми преживяване с Шантарам, си мислех, че никога няма да понасям алкохола. Но „При Джими“ беше единственото място, на което ми предложиха работа. Успокоявам се с мисълта, че миризмата на уиски е по-малко отблъскваща от вонята на обществената тоалетна до моята барака, и че изслушването на един пияница е По-малко болезнено от слушането на сърцераздирателните истории за изнасилвания, блудства, болести и смърт, които всеки ден се носят от колибите в Дхарави. Така че съм се научил с разни „Хм“, „Да“, „Наистина ли?“ и „Гледай ти!“ да изразявам фалшив интерес към разказите за неверни жени и подли шефове, които всяка вечер се разправят в „При Джими“, като едновременно с това поощрявам клиентите да си поръчат по още някоя порция пържено пиле или солено кашу за мезе към питиетата. И всеки ден чакам писмото от „Кой ще спечели един милиард?“, от което да разбера дали са ме избрали да участвам в шоуто. Обаче пощальонът не носи нищо.

В съзнанието ми надвисва облакът на поражението. Чувствам, че конкретната причина, поради която дойдох в Мумбай, става все по-недостижима. Че плувам срещу течението. Че ме събарят високи вълни, над които не мога да надделея. Но тогава чувам плача на любимата си Нита и риданията на Нилима Кумари и волята ми се завръща. Трябва да се добера до това шоу. А докато това се случи, се налага да слушам историите на пияниците в този град. Някои са хубави. Други — лоши. Има забавни, има и тъжни. И една определено откачена.

Минава среднощ, но самотният клиент на бара не ще да помръдне. Пристигна с „Мерцедес“ с шофьор, който чака отвън. Пие без спиране от десет часа и сега е на петата чашка. Униформеният шофьор хърка в колата. Сигурно знае, че шефът му няма да излезе скоро. Мъжът е на трийсетина години и е облечен в елегантен тъмен костюм с копринена вратовръзка и лъскави кожени обувки.

— Скъпи ми братко, скъпи ми братко — повтаря той през две минути, помежду глътките уиски с черен етикет и хапките говежди кюфтета.

Управителят ми сочи с пръст.

— Томас, върви да седнеш при него и го питай за брат му. Не виждаш ли колко е разстроен, горкият?

— Ама… господин управителю, минава дванайсет. Трябва да му кажем да си тръгва или ще си изтърва влака в дванайсет и половина.

— Хич не ми спори или ще ти разбия зъбите! — изръмжава ми той. — Върви и подхвани разговор. Накарай го да си поръча шотландското малцово уиски, дето го получихме вчера. Все пак дойде с „Мерцедес“.