Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Благодаря ти, приятелю. Много си мил. Много по-мил от Джули. Тя добре ме изманипулира, ще знаеш. Възползва се от слабостите ми. Аз бях един самотен мъж в огромния град. От дума на дума, накрая се ожених за нея.

— И тогава заминахте на меден месец в Порт Луис, така ли?

— Така. Но когато се върнахме от медения месец, установих, че Джули има и друга, тъмна страна. След като се оженихме, за първи път посетих апартамента й и открих, че е пълен със странни предмети — бутилки от ром, украсени с пайети и мъниста, куп необикновени кукли, камъни с различни форми, кръстове, рогови пръстени от гърмяща змия и дори пергамент от змийска кожа. Имаше и една черна котка на име Босу, крайно подло и гадно същество.

За първи път открих, че у Джули има нещо повече от това, което се вижда с просто око, когато в Бронкс ме нападна крадец с нож. Имах късмет, че успях да отърва кожата, но получих дълбока порезна рана в ръката. Джули не ме пусна да ида в болницата. Вместо това ми направи компрес от билки, каза някакви заклинания и само след два дни раната напълно изчезна, без дори да остави белег. След това ми каза, че била вуду жрица.

— Вуду ли? Какво е това?

— Не ти трябва да знаеш, приятелю. Вуду е хаитянска религия. Практикуващите я боготворят духове, които наричат лоа , и вярват, че всичко във вселената е взаимосвързано. Всяко нещо влияе на нещо друго. Нищо не е случайно; всичко е възможно. Затова хората, които владеят вуду, могат да правят какви ли не изумителни неща, като да връщат мъртвия към живот.

— Сигурно се шегувате.

— Не, ни най-малко. Тези мъртви хора се наричат зомбита. Казах ти, че съм пиян. А пияният винаги говори истината, нали така?

— Така е.

Вече съм напълно погълнат от историята му. Забравям да му доливам уиски и да сипвам кашу.

— Джули преобърна живота ми с главата надолу. Преди беше бедна чистачка, сега искаше да стане част от висшето общество. Забрави, че беше женена за брата на богат индустриалец, а не за самия индустриалец. Постоянно искаше пари. Пари, които не можех да й дам, защото не бяха мои. Принадлежаха на брат ми, на компанията.

Принуди ме да крада. Започна се с дреболии — по няколко долара, уж за такси. После минах към по-едри суми. Пари, получени от клиент, които не отразявах в счетоводната книга. Подписан договор и получен аванс, но неизпратен в главния офис. С времето присвоените пари достигнаха половин милион долара. И тогава брат ми, който живееше тук, в Мумбай, разкри всичко.

— О, боже! И какво стана?

— А ти какво мислиш? Побесня. Ако искаше, можеше да накара полицията да ме арестува. Но кръвта вода не става. Умолявах го за милост и той ми прости. Разбира се, премести ме от Америка, прати ме в един малък офис в Хайдерабад и настоя през следващите двайсет години да изплатя чрез заплатата си поне половината от присвоените пари.

Бях много щастлив от тези условия. Готов бях на всичко, само и само да избегна затвора. Но Джули освирепя. „Как може брат ти да се държи така? — фучеше тя. — И ти имаш равен дял в компанията, трябва да се бориш за правата си.“

С времето неспирните й натяквания започнаха да раждат плодове. Започнах да мисля за Арвинд като за зъл и лукав човек, пробутал ми несправедлива сделка. И тогава един ден Арвинд дойде да посети малкия ми офис в Хайдерабад. Отново откри доказателства за кражби и избухна. Започна да се кара и да ме обижда пред целия ми екип, каза, че не ставам за нищо и заплаши да прекрати отношенията ми с компанията.

Бях поразен. За първи път имах желание да ударя брат си. Разказах за случката на Джули и тя се разяри. „Време е да дадеш урок на брат си — рече ми тя, — готов ли си да си отмъстиш?“ „Да“, отвърнах аз, защото мислите ми бяха парализирани от обидите. „Добре, дай ми тогава едно копче от непрана риза на брат си и кичур от косата му.“ „Откъде да взема кичур от косата му?“, попитах аз. „Твоя работа“, вика Джули. Ей, защо не ми сипеш още една чашка?

Бързо му наливам.

— И как взехте кичур от косата на брат си и копче от ризата му?

— Елементарно. Отидох при него за един ден в Мумбай, гостувах му вкъщи и откъснах едно копче от ризата, която тъкмо беше хвърлил в коша за пране. После намерих бръснаря, при когото ходеше, и го подкупих да ми даде един кичур от косата му, когато отиде да се подстригва следващия път. Казах му, че ми е нужен за приношение на бог Венкатешвара в Тирупатхи.

Така след няма и месец дадох на Джули и копчето, и косата. Това, което Джули направи после, беше удивително. Взе една мъжка парцалена кукла с някакви странни черни линии по нея. Заши копчето на гърдите на куклата и забучи кичура коса в главата й. След това уби един петел и изля цялата му кръв в една тенджера. Натопи главата на куклата в кръвта на петела. После я занесе в стаята си, мърморейки различни заклинания, и сложи разни необикновени билки и корени върху куклата. Накрая извади една черна игла и каза: „Вуду куклата е готова. Вдъхнах й духа на брат ти. Сега, каквото правиш с иглата върху куклата, ще се случва на брат ти в Мумбай. Ако, например, притисна иглата о главата на куклата, брат ти ще изпита остро главоболие. А ако я забода в копчето, брат ти ще усети пронизваща болка в гърдите. Ето, опитай“. Помислих си, че се шегува, но за да й доставя удоволствие, забих черната игла в бялото копче на гърдите на куклата. След два часа получих обаждане от Мумбай, за да ми съобщят, че Арвинд е получил сърдечен пристъп и е бил приет в болницата „Брич Канди“.