Викас Сваруп - Беднякът милионер

Изведнъж той изпищява в агония, хваща се за сърцето и пада ничком върху масата, преобръщайки бутилката уиски и разпилявайки кашуто по пода.

Май отново изтървах бакшиша.

Полицейският джип с мигащите червени светлини се появява след половин час. Пристига и линейка с лекар с бяла престилка, който обявява, че Пракаш Рао е починал вследствие на масивен инфаркт. Пребъркват джобовете му. Откриват портфейл, пълен с банкноти, снимка на красива индийка и папка с документи с надпис: „Развод“. Не намират пистолет. Така или иначе, на мъртвите пистолети не им трябват.

Смита ме поглежда развеселено.

— Нали не очакваш да повярвам на тези вуду измислици?

— Нищо не очаквам. Само ти предадох разказа на Пракаш Рао. Какво чух и какво видях.

— Но в тези неща няма нищо вярно?

— Мога само да кажа, че понякога истината е по-странна от измислицата.

— Не мога да повярвам, че Рао е бил убит от някого, който боде по вуду кукла. Мисля, че си измисли цялата тази история.

— Добре, недей да вярваш на историята, но как ще си обясниш отговора ми на следващия въпрос?

Смита натиска „Старт“.

Прем Кумар потропва по масата.

— Дами и господа, преминаваме към следващия въпрос, въпрос номер шест за сто хиляди рупии. Това е вечно любимата тема във всички шоута с викторини. Да. Говоря за държави и столици. Господин Томас, доколко сте запознат със столиците? Знаете ли, например, коя е столицата на Индия?

Публиката хихика. Готови са да повярват, че един келнер може да не знае коя е столицата на собствената му страна.

— Ню Делхи.

— Много добре. А коя е столицата на Съединените щати?

— Ню Йорк.

Прем Кумар се смее.

— Не, не е. Добре, а коя е столицата на Франция?

— Не знам.

— А на Япония?

— Не знам.

— А столицата на Италия? Нея знаете ли?

— Не.

— Но тогава не виждам как бихте могли да отговорите на следващия въпрос, без да използвате някоя от „спасителните лодки“. Ето го и него, въпрос номер шест за сто хиляди рупии. Коя е столицата на Папуа Нова Гвинея? А) Порт Луис, Б) Порт-о-Пренс, В) Порт Морсби или Г) Порт Аделаида?

Започва напрегнатият музикален сигнал.

— Имате ли някакви предположения за този въпрос, господин Томас?

— Да, знам кои са погрешните отговори.

— Така ли? — не вярва Прем Кумар.

Хората в публиката започват да шушукат.

— Да. Знам, че не е Порт-о-Пренс, който е столицата на Хаити, че не е Порт Луис, който е на остров Мавриций, и че не е Порт Аделаида, защото Аделаида е в Австралия. Така че трябва да е „В“, Порт Морсби.

— Удивително. Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да, сигурен съм.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Отговорът е Порт Морсби. Току-що спечелихте сто хиляди рупии, вече сте лакхпати ! — обявява Прем Кумар. Публиката става на крака и аплодира. Прем Кумар изтрива още пот от челото си. — Кълна се, че начинът, по който отговаряте на въпросите, е като магия.

Смита се смее.

— Не е магия, идиот такъв, това е вуду! — казва тя на Прем Кумар на екрана. Изведнъж погледът й попада на някакъв предмет на килима. Навежда се да го вдигне. Малко копче с четири дупки. Като тези, с които се закопчават ризите. Тя поглежда към моята риза. Третото копче липсва. Тя ми го подава. — Заповядай. Пази си копчетата!

Гара „Ню Делхи Пахаргандж“ гъмжи от звуци и хора. Сивите перони са окъпани в бяла светлина. Локомотивите бълват дим и свистят като губещи търпение бикове.

Ако поискате да ме откриете в претъпкания лабиринт, къде ще ме търсите? Вероятно ще се опитате да ме намерите сред десетките бездомни деца, проснати по гладките бетонни подове в различен стадий на почивка и дрямка. Можете да си ме представите като юноша, който продава бутилки с чешмяна вода от тоалетната на гарата, която представя за чиста хималайска минерална вода. Можете да ме видите като един от метачите с мръсни ризи и изпокъсани панталони, които се мотаят по перона с дългите си метли и прехвърлят мръсотията от паважа върху релсите. Можете да потърсите в редиците на носачите с червени униформи, бързащи с тежки товари на главите си.

Все пак помислете си добре, защото аз не съм нито продавач, нито носач, нито метач. Днес аз съм си най-редовен пътник, който пътува за Мумбай, в спален вагон, с най-надлежна резервация. Нося колосана бяла риза, сто процента памук, и дънки „Ливайс“ — да, „Ливайс“, купени от Тибетския пазар. Крача устремено към перон номер пет, за да се кача на „Пашим Експрес“ за Мумбай. До мен се тътри носач, който носи светлокафяв куфар на главата си. Носачът е нает от мен и куфарът е мой. Съдържа малко дрехи, няколко стари играчки, списания „Аустрелиън джиографик“ и една електронна игра за Салим. В куфара няма пари. Чувал съм прекалено много истории за крадци по влаковете, които те надрусват през нощта и те обират, за да сложа в куфара най-ценното си притежание — заплатите от семейство Тейлър. Затова кафявият плик, пълен с нови банкноти по хиляда рупии, петдесет на брой, е с мен, скрит там, където никои не може да го види. Под бельото ми. Другите две хиляди използвах, за да платя пътуването. С тях си купих дрехи, билет и играта за Салим, а сега ще платя и на носача и след това ще си взема нещо за ядене и пиене. Хвърлям бърз поглед на банкнотите в предния си джоб. Струва ми се, че ще имам достатъчно, за да се кача на авторикша от гара „Бандра“ до чаула на Салим в Гхаткопар. Ама как ли ще се изненада Салим, като ме види да слизам от триколката, вместо от локалния влак? А като му дам играта, дано не припадне от щастие.