Викас Сваруп - Беднякът милионер

Има обаче едно нещо, което ми принадлежи, и това са парите, които се трупат от заплатата ми, макар още да не съм ги видял, нито да съм ги пипнал. След лошия опит с ред прислужници, полковник Тейлър реши да не ми дава месечна заплата, тъй като съм малолетен. Дава ми само по петдесет рупии на месец за джобни. Очаква се да получа останалата част от заплатата си във вид на спестявания при приключване на работния ми ангажимент. И то само ако съм се държал добре. В противен случай, ще има чао-чао без парички, както при Раджу и Аджай. За разлика от мен, Раму си получава заплатата всеки месец. Вече е събрал осем хиляди рупии, които държи на сигурно място в една кухина под дюшека на леглото си. Аз имам само сто рупии в джоба си, но и малък бележник, в който всеки месец си записвам заплатата. Досега Тейлър ми дължат двадесет и две хиляди и петстотин рупии. Само от мисълта затова ми се завива свят. Всяка вечер мечтая как ще посетя местата, които виждам в „Аустрелиън джиографик“. Раму има по-големи амбиции. Мечтае да се ожени за красиво бяло момиче и да отидат на меден месец в Сидни; да открие верига френски ресторанти, в които ще сервира еленово месо и creme brûlée 51 51 Крем брюле — Б.пр. .

Дошъл е местният вехтошар, кабаривала. Госпожа Тейлър му продава всички вестници и списания, които сме натрупали през изминалите шест месеца. Като нови сигурно са стрували поне десет хиляди рупии. Сега обаче ги продаваме по петнайсет рупии килото. Двамата с Раму изнасяме тежки вързопи с „Таймс ъф Индия“, „Индиън Експрес“, „Пайниър“ и „Хинду“. Вадим натъпкани броеве от „Индия Тудей“, „Фемина“, „Космополитън“ и „Аустрелиън“. Кабаривала ги претегля на прашния си кантар. Изведнъж на сцената се появява Рой.

— Какво става? — пита той майка си.

— Нищо. Отърваваме се от стари вестници и списания — отвръща тя.

— А, така ли? — казва той и изчезва в къщата. Пет минути по-късно излиза, въоръжен с тридесет броя от „Аустрелиън Джиографик“. На мен ми увисва брадичката. Как е възможно на Рой дори да му хрумне да ги продаде?

Преди да успея да кажа каквото и да било, кабаривала претегля лъскавите списания.

— Идват шест кила. Ще ви дам деветдесет рупии — съобщава той на Рой. Момчето кимва. Сделката е сключена. Аз се втурвам към стаята си.

Когато кабаривала си тръгва, аз го пресрещам на пътя.

— Съжалявам, но Мемсахиб си иска списанията обратно — казвам му аз.

— Много лошо — свива рамене той, — аз вече ги купих. От качествена хартия са и ще им взема добра цена.

В крайна сметка се налага да му дам и стоте си рупии, но си вземам обратно екземплярите от „Аустрелиън джиографик“. Вече са мои. Същата вечер ги пръсвам всичките в малката си стаичка и съзерцавам гледките на планини и брегове, медузи и раци, кукабури и кенгурута, които се носят пред очите ми. По някаква причина тези екзотични места днес ми изглеждат малко по-достъпни. Може би фактът, че сега списанията са мои, означава, че притежавам и малка частица от съдържанието им в сърцето си.

Друго забележително нещо, което ми се случва този месец, е началото на „Ловец на шпиони“ по „Стар ТВ“. Сериалът подлудява Австралия. Стартирал през 1980 г., сериалът разказва за живота на австралийски полицай на име Стив Нолан, който залавя шпиони. Полковник Тейлър е истински пристрастен към него. По принцип почти всяка вечер той потъва в бърлогата си и излиза само за вечеря. Но дойде ли сряда, той сяда в стаята с телевизора с бутилка бира „Фостърс“ и гледа как Стив Нолан залавя мръсни чужденци, наречени „комунисти“, които продават тайни на някаква руска организация на име КГБ. На мен сериалът ми харесва заради автомобилните катастрофи, смъртоносните каскади и хитри джаджи, като, например, химикалка, която едновременно с това е и миниатюрна камера, или касетофон, който става на пистолет. Допада ми и колата на Стив Нолан — яркочервено „Ферари“, което лети по улиците като ракета.

Градинското парти на семейство Тейлър е нещо обичайно през летния сезон, но днешното е специално. Организира се в чест на един гостуващ генерал от Австралия и ще присъства дори Висшият комисар. Дори ние с Раму и Бхагвати сме и шокирани — в безупречни бели униформи с кръгли златни копчета. Носим бели ръкавици и черни обувки. На малките си глави имаме неудобни големи бели тюрбани с малки опашки. Такива носят младоженците на сватбата си. Само дето не приличаме на младоженци на кон. Приличаме на малки смешни келнери на смешно градинско парти.