Викас Сваруп - Беднякът милионер

— А какво ще кажеш да отидем в полицията?

— Ти да не се побърка? Нищичко ли не научи от престоя ни в Делхи? Каквото и да правиш, където и да ходиш, стой далеч от полицията. Винаги.

Намираме се в банята в сутерена и слушаме ритмичното капене на вода от повредената чешма. Салим се е изправил върху раменете ми с нож в ръка и се опитва да развие болтовете на телените ограждения на прозореца.

— Побързай — прошепвам аз през зъби.

Горе охраната на Маман преравят стаята ни, търсят в шкафове и килери. Чуваме викове и ругатни. Чупи се бутилка и съвсем скъсва опънатите ни нерви. Салим е изпаднал в паника. Диша накъсано и учестено. Сърцето ми бие все по-бързо и усещам ударите му в ушите си. Чуват се приближаващи се стъпки.

— Остава само един — казва Салим, — но е клеясал. Май няма да мога да го развия.

— Моля те… моля те, пробвай пак! — подтиквам го аз. — Животът ни зависи от това.

Салим почва да мъчи болта с нови сили, като върти ножа, колкото може. Накрая болтът поддава. Салим вдига мрежата. Виждаме как палмите отвън се полюшват на лекия ветрец. Прозорецът е широк, точно колкото да се промушим. Хората на Маман почти вече слизат по стълбите към сутерена, когато Салим успява да се измъкне през прозореца. После ме хваща за ръка и ми помага да се прехвърля и аз. Озоваваме се върху купчина чакъл и пясък, останали без дъх. Луната е пълна, нощта е спокойна. Поемаме дълбоко глътка въздух. Мирише на кокос.

Седим във влака от Горегаон към центъра на огромния метрополис. По това време влакът не е претъпкани в нашия вагон има само няколко пътници. Четат вестници, играят на карти, критикуват правителството, пърдят. Влиза продавач на безалкохолни, който носи хладилна чанта с разноцветни бутилки. „Кока-кола, фанта, тъмпс ъп, лимка, севън ъп“ крещи той с пронизителен глас. Бутилките са студени и виждаме как по тях се търкалят малки капчици вода. Салим ги гледа и облизва пресъхнали устни с език. Опипва предния си джоб и успокояващо го потупва. Продавачът го поглежда с надежда. Салим поклаща глава и мъжът продължава нататък.

Не след дълго през вагона преминава още един амбулантен търговец — възрастен брадат мъж с кръгли очила. На врата му виси голяма кутия с множество ръждиви консерви, мътни стъклени бутилки и малки найлонови пакетчета с различни криви корени, сушени листа, прахчета и семена.

— Юсуф Фахим, пътуващият Хаким — оповестява той. — Имам лек за всяка болежка, от рак до запек — само кажете какво ви мъчи.

За негово съжаление, във вагона няма болни и той си тръгва, оставяйки след себе си тежка миризма на куркума и джинджифил.

Взираме се в трепкащите светлини на града, докато влакът преминава през жилищни квартали и спортни стадиони. За секунда зърваме хора, които седят в дневните си, гледат телевизия, вечерят, оправят си леглата. Когато ни остават само две спирки, чуваме тътрещи се стъпки от далечната страна на вагона.

Появява се дребничко, недохранено момче на седем или осем години. Носи синя риза и прашни шорти. Ходи, като опипва пътя си с пръчка, и държи ектар в ръцете си. Не го познаваме, не е от момчетата на Маман.

Спира на не повече от петнайсет крачки от нас и запява с пълно гърло „Сунире Майне Нирбал Ке Баларам“ *, една от най-прочутите поеми на Сурдас.

Присвиваме се при звука на мелодичния глас, изпълващ вагона. Заливат ни образите на момчетата на Маман. Раджу и Радхи, Ашока и Мулай. Салим се притиска в мен и аз се дръпвам в края на седалката си. Но гласът на момчето ни следва като радар. Сякаш ни гледа обвинително с невиждащите си очи. Пет мъчителни минути го слушаме, докато песента не свършва. След това детето вади просешка купичка и моли за милостиня. Във вагона са останали само шепа пътници и никой не си прави труда да потърси монети.

Когато певецът с празни ръце минава покрай нас, Салим вади нещо от предния си джоб. Стиска го в юмрука си и ме поглежда виновно. Аз мълчаливо кимвам. С болезнено изражение Салим разтваря юмрука си над протегнатата ръка на момчето. В купичката пада смачкана банкнота от сто рупии.

Смита неволно потръпва.

— Не мога да си представя, че в наши дни още има хора, които могат така жестоко да издевателстват над невинни дечица.

— Тъжно е, но е истина. Ако двамата със Салим не бяхме избягали онази вечер, може би още щяхме да пеем по влаковете, като онова сляпо момче — отвръщам аз.

— Получи ли все пак работата при Нилима Кумари?

— Да.

— А какво стана със Салим?