Викас Сваруп - Беднякът милионер

Виждаме три момчета, застанали до един ъгъл, които гледат как другите ядат, но пред тях няма чинии. Едното си ближе устните.

— Кои са тези момчета? — питам аз Мустафа. — И защо не се хранят?

— Наказани са — отговаря ми той, — задето не са свършили достатъчно работа. Не се тревожи, ще хапнат по-късно.

На другия ден идва учителят по музика. Той е млад мъж, с овално, гладко обръснато лице, големи уши и тънки, кокалести пръсти. Носи хармониум 43 43 Автентичен индийски клавирен инструмент. — Бел.ред. със себе си.

— Ще ме наричате „господин учителю“ — инструктира ни той. — Сега слушайте какво ще изпея.

Сядаме на пода и внимателно го слушаме как пее:

— Са ре га ма па дха ни са.

След това обяснява:

— Това са седемте основни ноти, които присъстват във всяка композиция. Сега отворете уста и изпейте на висок глас нотите. Нека звукът идва не от устните или носа, а от гърлото ви.

Салим се прокашля и започва:

— Са ре га ма па дха ни са.

Пее с цяло гърло и с въодушевление. В стаята отекват звуците от ясните тонове. Гласът му се носи в помещението, а нотите звънтят чисти и кристални.

— Много добре — плясва учителят с ръце. — Имаш прекрасен глас, дар от Бога. Не се съмнявам, че с упорити упражнения много скоро ще се справяш с целия диапазон от три и половина октави. — После поглежда към мен. — Добре. Защо сега и ти не изпееш същите ноти?

— Са ре га ма па дха… — опитвам се да пея аз, но гласът ми скрибуца, а тоновете се накъсват и разпиляват като мраморни топчета, изпуснати на пода.

Учителят запушва ухо с пръст.

— Харе Рама… Харе Рама… Пееш като бизон. С теб ще трябва да поработя доста усилено.

Салим ми се притичва на помощ.

— Не, господин учителю, Мохамад също има чудесен глас. Знаете ли как хубаво пищи?

През следващите две седмици господин учителят ни учи на няколко религиозни песни от известни светци, както и да свирим на хармониум. Научаваме дохите 44 44 Двустишия — Бел.прев. на Кабир и бхаджаните 45 45 Бхаджан — индийска религиозна песен. — Бел.прев. на Тулсидас и Мирабай. Учителят е добър. Не само че ни учи на песните, но и ни обяснява сложните духовни истини, които те представят, на простия език на обикновените хора. Особено ми харесва Кабир, който в едно от стихотворенията си казва:

Фактът, че Салим е мюсюлманин, не трогва учителя, който му преподава индуистки бхаджани. Самият Салим не се впечатлява от това. Ако Амитабх Баччан може да играе ролята на работник мюсюлманин, а Салман Кхан — на император индуист, Салим Илиази пък може да пее „Тхумаки Чалат Рама Чандра Баджат Пайнджания“ като храмов свещеник.

През това време двамата със Салим опознаваме част от момчетата в училището за сакати, въпреки деликатните опити на Мустафа и Пунуз да ни попречат да се сприятеляваме твърде много с, както го произнасят неправилно, „надъглавите“. Чуваме тъжните истории на момчетата и установяваме, че що се отнася до жестоките роднини и полицаи, Мумбай по нищо не се различава от Делхи. Но колкото повече научаваме за тези деца, толкова повече започва да ни просветва какъв е Маман.

Сприятеляваме се с Ашока, тринайсетгодишно момче с деформирана ръка, и така получаваме първия си шок.

— Ние не сме ученици — казва ни той, — а просяци. Просим в местните влакове. А някои от нас са и джебчии.

— И какво става с парите, които печелите?

— Длъжни сме да ги даваме на хората на Маман, в отплата за храната и подслона.

— Искаш да кажеш, че Маман е престъпник?

— А вие какво си мислехте? Не е ангел, но поне ни храни подобаващо два пъти дневно.

Доверието ми в Маман е разбито, но Салим продължава да вярва в добротата на хората.

Срещаме се с Раджу, сляпо десетгодишно момче.

— Защо те наказаха днес?

— Не спечелих достатъчно.

— По колко трябва да давате всеки ден?

— Всичко, което спечелим. Но ако са по-малко от сто рупии, те наказват.

— И какво става тогава?

— Не получаваш храна. Лягаш си гладен. Плъхове ти гризат стомаха.

— Ето, вземи тази чапати. Запазихме я за теб.

Говорим с Радхи, на единадесет години, без един крак.

— Как така теб никога не те наказват? Винаги успяваш да изкараш достатъчно пари.