Викас Сваруп - Беднякът милионер

Повече никога не опитвам лепило.

Междувременно музикалното ни обучение стига до своя край. Учителят е изключително доволен от напредъка на Салим.

— Вие вече усвоихте изкуството на пеенето. Остава ви само един урок.

— Какъв е той?

— Бхаджаните на Сурдас.

— Кой е Сурдас?

— Най-прочутият от всички певци бхакти 47 47 Вярващ, поклонник — Бел.прев. , създал хиляди песни в прослава на бог Кришна. Един ден паднал в изоставен кладенец и не могъл да се измъкне. Останал там шест дни. Постоянно се молел и на седмия ден чул как един детски глас му казва да протегне ръце нагоре, за да му помогне да излезе. Така Сурдас се измъкнал от кладенеца, но детето изчезнало. Това момче бил не друг, а самият бог Кришна. След тази случка Сурдас посветил живота си на създаването на песни в негова прослава. С еднострунен ектар в ръце, той започнал да пее песни, обрисуващи детството на Кришна. — И учителят запява. — Акхиян Хари даршан ки пязи. Очите ми са жадни да те видят, господарю Кришна.

— Защо да са жадни очите му? — питам аз.

— Не ви ли казах? Сурдас е бил сляп.

На последния ден от музикалното ни обучение учителят обсипва Салим с похвали, задето е изпял идеално един бхаджан на Сурдас. Аз съм сприхав и разсеян. Срещите ми с момчетата на Маман силно са ме смутили. Макар в определен смисъл всички да сме деца на второстепенен бог, момчетата на Маман ми се струват определено в неизгодна позиция.

В стаята влиза Пунуз, за да се види с учителя. Започват да си говорят на тих глас, след което Пунуз вади портфейла си и отброява пари. Подава пачка банкноти на учителя, който с благодарност ги пъхва в предния джоб на своята курта. Двамата излизат от стаята, а ние със Салим оставаме сами с хармониума.

— Не трябваше да напускам Делхи — казвам аз, — ти поне стана добър певец, но аз не спечелих нищо от това пътуване.

Тогава забелязвам на пода банкнота от сто рупии. Явно Пунуз я е изпуснал, докато броеше парите. Първосигналната ми реакция е да я прибера в джоба си, но Салим я грабва от ръката ми, настоявайки, че трябва да я върнем. Затова отиваме по коридора до стаята, която Маман използва за офис и където се мотаят Мустафа и Пунуз.

Като приближаваме до вратата, чуваме гласове отвътре. Маман говори с Пунуз.

— Какво каза учителят в края на уроците? Става все по-скъпо.

— Каза, че по-големият за нищо не става, но малкото хлапе има голям потенциал. Досега не бил обучавал толкова надарено момче.

— Значи, мислиш, че може да ни носи поне по триста рупии?

— Какви ти триста? Песните му са като магия. А виждал ли си лицето му? Никой няма да му устои. Казвам ти, може спокойно да изкарва по четири-петстотин. Ударихме кьоравото, Маман.

— Ами другото момче? Високото?

— На кого му пука? Копелето ще трябва само да се оправя. Или ще изкарва по сто рупии на вечер, или ще стои гладен.

— Хубаво. От следващата седмица ги пращаш по влаковете. Ще ги оправим още днес. След вечеря.

При тези думи ме побиват тръпки. Хващам Салим за ръката и бягаме обратно към стаята. Салим е объркан от дочутия разговор и споменатите цифри. Но в моите мисли мозайката се подрежда.

— Салим, трябва да избягаме от това място. Веднага.

— Ама защо?

— Защото довечера ще ни се случи нещо много лошо.

— Не разбирам.

— Аз пък разбирам всичко. Знаеш ли защо учихме бхаджаните на Сурдас?

— Защото е бил велик поет?

— Не, защото е бил сляп. Такива ще станем и ние тази вечер, за да можем да просим по влаковете в околността. Сега вече знам, че всички момчета, с които се запознахме тук, са били нарочно осакатени от Маман и неговата банда.

Въображението на Салим е неспособно да си представи подобна жестокост. Той иска да остане.

— Защо не избягаш сам? — предлага ми той.

— Не мога да тръгна без теб.

— Защо?

— Защото съм твоят ангел-хранител и ти си част от сделката. Вървим в комплект.

Салим ме прегръща. Аз вадя монетата от една рупия от джоба си.

— Слушай, Салим — казвам му аз, — ти нали вярваш в съдбата? Нека тогава тази монета реши бъдещето ни. Ези — тръгваме, тура — оставаме. Става ли?

Салим кимва. Подхвърлям монетата. Пада се ези.

Салим най-после склонява да избягаме от бърлогата на Маман, но умът му е изпълнен със съмнения.

— Къде ще отидем? Какво ще правим? Не познаваме никого в този град.

— Знам къде ще отидем. Помниш ли онази актриса, за която ни разказа Радхи — Нилима Кумари? На нея й трябва прислужник. Имам адреса й и знам кой влак отива дотам.