Викас Сваруп - Беднякът милионер

От време на време влакът преминава през гета, простиращи се от двете страни на релсите като ивици от мизерия. Виждаме полуголи деца с издути коремчета, които ни махат, докато майките им мият чинии във водата от канавките. И ние им махаме в отговор.

Гледките и звуците в Мумбай ни поразяват. Гара Чърчгейт изглежда точно, както в „Любов в Мумбай“. Салим едва ли не очаква да види Говинда да пее някъде близо до църквата. Мустафа ни показва къде е плажът на Морската алея. Смайвам се, когато за първи път виждам океана с огромните вълни, разбиващи се в скалите. Салим не вижда величествения океан. Той гледа сергиите с безалкохолни напитки и закуски. „Тук Говинда и Равина си взеха бхел пури“ 38 38 Вид традиционно ястие. — Бел.прев. , развълнувано сочи той. Минаваме през даргах 39 39 Джамия — Бел.прев. на Хаджи Али. Салим вдига ръце към Аллах, когато вижда параклиса, точно както прави Амитабх Баччан във филма „Кули“ 40 40 Работник — Бел.прев. . Пресичаме районите Уорли, Дадар и Махим, а Мустафа и Пунуз ни показват основните забележителности. Когато стигаме Махим Форт, Салим махва на шофьора на таксито да спре.

— Какво има? — пита Мустафа.

— Нищо. Исках само да видя мястото, на което контрабандистите разтоварваха стоката си във филма „Мафия“!

Когато приближаваме Бандра, Джуху и Андхери, с блестящите домове на филмовите звезди, високите им стени и цели взводове униформени охранители, Салим направо се просълзява. Като същински селянчета за първи път на екскурзия в града, ние зяпаме с изумление пръснатите къщи и високите блокове през затъмнените стъкла на таксито. Все едно разглеждаме Мумбай през оцветени лещи. Слънцето изглежда по-ярко, въздухът — по-хладен, хората — по-благоденстващи, а градът пулсира от щастие, че в него живеят мегазвездите на Боливуд 41 41 Центърът на индийската киноиндустрия. Името е образувано от „Бомбай“ (предишното име на Мумбай) и „Холивуд“. — Бел.прев. .

Стигаме целта си в Горегаон. Къщата на Маман не е палатът, който очаквахме. По-скоро е голяма порутена сграда, разположена в двор с малка градинка и две палмови дръвчета. Обградена е от висока стена, а над нея е обрамчена от бодлива тел. На верандата стоят двама мургави, добре сложени мъже в тънки, цветни лунги и пушат биди. В ръцете си държат дебели бамбукови тояги. Кръстосват крака и ние зърваме раираното им бельо. От мъжете се носи силна миризма на арак. Пунуз разменя няколко думи с тях на малаяламски. Единствената дума, която долавям, е „Маман“. Това явно са охранители, наети от господин Бабу Пилай.

Когато влизаме в къщата, Мустафа ни показва няколко постройки от гофрирана ламарина в двора, нещо като огромни бараки.

— Това е училището, което Маман е създал за сакати деца. Те живеят тук.

— Как така не виждам деца? — питам аз.

— Всички са навън на извънкласно обучение. Не се притеснявай, довечера ще се запознаете. Елате да ви покажа вашата стая.

Стаята ни е малка и компактна, с две койки и голямо огледало, вградено в стената. Салим заема горното легло.

На приземния етаж има баня, която ни е разрешено да използваме. Има вана и завеса за душ. Не е луксозна, като в къщите на филмовите звезди, но ще върши работа. Като че ли сме единствените деца, живеещи в къщата.

Маман идва вечерта. Салим му казва колко се вълнуваме, че сме в Мумбай, и колко иска да стане прочута филмова звезда. Като чува това, Маман се усмихва.

— Първото и най-задължително изискване да станеш филмова звезда е да можеш да пееш и да танцуваш. Ти можеш ли да пееш?

— Не — отвръща Салим.

— Не се притеснявай. Ще наема добър учител да ти дава уроци. За нула време ще станеш като Кишор Кумар 42 42 Индийски режисьор, актьор, певец и продуцент. — Бел.ред. .

Салим изглежда така, сякаш ей сега ще се хвърли на врата на Маман, но успява да се сдържи.

По-късно отиваме в училището, за да вечеряме. Там има столова, подобна на тази в Дома за малолетни, с евтин линолеум на пода, дълги дървени маси и главен готвач, който е точно копие на нашия от Дома. Казват ни да седнем на малка кръгла маса заедно с Мустафа. Сервират ни, преди другите деца да дойдат. Храната е топла и вкусна, което категорично е напредък в сравнение с блудкавите манджи, които получавахме в Делхи.

Децата започват да прииждат едно по едно и моментално ме изпълва усещане, че съм в ада. Виждам момчета без очи, които опипват пътя пред себе си с пръчки, момчета с изкривени и обезобразени крайници, които се влачат до масата, момчета без крака, които ходят с патерици, момчета с уродливи усти и разкривени пръсти, които дъвчат хляб, стиснали го с лакти. Някои приличат на шутове. Само дето ни карат да плачем, вместо да се смеем. Хубаво, че двамата със Салим почти сме приключили с храната.