Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Шшт… тайна е.

— Няма защо да се притесняваш от нас.

— Добре, но не казвайте на другите момчета. В Джуху Ваил Парл живее една актриса. Когато малко не ми достига, отивам при нея. Тя не само ми дава храна, но и пари да покрия, колкото ми остава.

— Как се казва?

— Нилима Кумари. Казват, че някога била много известна.

— Как изглежда?

— На младини трябва да е била много красива, но вече остарява. Каза ми, че й трябва помощ в домакинската работа. Ако имах два крака, щях веднага да избягам от тук и да се хвана като прислужник при нея.

Тази нощ сънувам как отивам в една къща в Джуху Ваил Парл. Натискам звънеца и чакам. Вратата ми отваря висока жена в бяло сари. Духва силен вятър и развява дългата й черна коса пред лицето. Отварям си устата да кажа нещо, но откривам, че тя гледа надолу. Аз също свеждам поглед и виждам, че нямам крака.

Събуждам се, подгизнал от пот.

Запознаваме се с Мулай, тринадесетгодишен, с ампутирана ръка.

— Мразя живота си — казва той.

— Защо не избягаш?

— Къде да ида? Това е Мумбай, не е селото ми. В този голям град няма къде да се скриеш. Трябват ти връзки, дори за да спиш в канавката. И ти трябва защита от другите банди.

— Другите банди ли?

— Да. Миналия месец две момчета избягаха. След три дни се върнаха. Не могли да си намерят работа. Бандата на Бхику не им позволила да действат в нейния район. Тук поне получаваме храна и подслон, а докато работим за Маман, никой не ни закача.

— Не искаме да се забъркваме с никакви банди — казвам аз и рецитирам една доха:_ Кабира Кхара Базар Меин, Манге Сабки Кхаир, На Каху Се Дости, На Каху Се Баир._ 46 46 Кабир е на пазара и желае доброто на всички. Не иска с никого да бъде нито приятел, нито враг. — Бел.авт.

Появява се Сикандар, „внос“ от Пакистан.

През столовата преминава вълна на възбуда. Пристигнало е ново дете. Мустафа го въвежда и всички се скупчваме около него. Най-развълнуван е самият Мустафа:

— Взехме го тази сутрин от „пратката“ на Шакил Рана — съобщава той и се потупва по бедрата от радост.

Момчето е на не повече от дванайсет. Докосваме го, сякаш е животно в клетка. Само дето той няма вид на животно. По-скоро прилича на извънземно, като онова, което гледахме в една английска реклама по телевизията: с овална, но заострена физиономия, дръпнати очи, дебел нос и тънки устни. Мустафа казва на Пунуз:

— Идва от светилището на Шах Дола в пакистански Пенджаб. Тези момчета се наричат „Деца плъхове“.

— Как му е станала такава главата?

— Чувал съм, че поставят железни пръстени на главата на бебето, за да спре да расте. Така се получава тази уникална форма.

— Мисля, че има голям потенциал. Маман ще остане доволен — казва Пунуз.

— Да — съгласява се Мустафа, — ценна придобивка е.

Неизвестно защо, това момче-плъх ми напомня на една мечка, която видях заедно с отец Тимъти в Конот. Тя имаше стегнат нашийник около врата и черен намордник на муцуната. Собственикът й я мушкаше силно със заострен прът и мечокът се изправяше на задни лапи, за да поздрави публиката. Хората му хвърляха монети. Собственикът събираше парите и отвеждаше мечката за друго представление. Бях поразен от очите и, които изглеждаха толкова тъжни, че попитах отец Тимъти: „А мечките плачат ли?“.

Намирам Джиту, скрит в един килер.

В ръка държи найлоново пликче с някакво жълтеникаво вещество вътре. Отваря го така, че да обхване носа и устата му, и дълбоко вдишва, притискайки дъното на пликчето към лицето си. Дрехите му миришат на боя и разтворител. Кожата около носа му е изрината. Устата му е потна и лепкава. След като вдишва, полузатворените му очи добиват стъклен блясък и главата му започва да трепери.

— Джиту!… Джиту! — разтърсвам го аз. — Какво правиш?

— Не ме закачай — казва той със сънлив глас, — аз се нося по въздуха. Спя върху облак.

Удрям го. Той изплюва черна храчка.

По-късно ми обяснява:

— Пристрастен съм към лепилото. Купувам си го от обущаря. Лепилото прогонва глада и болката. Виждам ярки цветове, а понякога и майка си.

Моля го да ми даде да опитам. След като го вдишвам, се чувствам малко замаян, подът под краката ми сякаш се раздвижва и аз започвам да виждам разни образи. Виждам Висока жена, облечена в бяло сари, която държи бебе в ръцете си. Духа вятър и развява косите й пред лицето. Но бебето протяга малката си ръчичка и отмахва кичурите, за да открие лицето й. Вижда две хлътнали очи, изкривен нос, остри зъби с прясна червена кръв по тях и гъсеници, пълзящи от гънките на сбръчканата й кожа, провиснала над челюстта и. Бебето изпищява от ужас и пада от ръцете й.