Викас Сваруп - Беднякът милионер

На сутринта намирам безжизненото, обезобразено телце на Плутон в същото кошче за боклук, в което господин Барве си изхвърля броя на „Махараштра Таймс“. Вратлето му е счупено, а козината му дъхти на уиски. Шантарам казва на жена си, че Плутон е избягал. Аз знам истината, но е безполезно да я споменавам. Плутон наистина избяга. В един друг и по-добър свят, струва ми се.

— Много харесвам Гудия — споделям аз със Салим, — трябва да се погрижа Шанатарам да не й стори пак нещо.

— Какво можеш да направиш? Това си е неговото семейство.

— Но е и наша работа. Нали все пак сме съседи.

— Не помниш ли какво ми каза веднъж? Че не е добре човек да си пъха носа в работите на други хора или да превръща техните проблеми в свои, а, Мохамад?

На това няма какво да отговоря.

Гудия се връща у дома, но аз не успявам да я видя, понеже Шантарам не пуска момчета да влизат в дома му. Госпожа Шантарам ми казва, че съпругът й е осъзнал какво е сторил и че ще се поправи, макар че дълбоко в сърцето си знае, че е невъзможно. Но дори тя не предполага до какви низости може да стигне той.

Няма и седмица след като Гудия се прибира от болницата, той отново й прави нещо. Опитва се да я докосне. Но не като баща. Отначало не разбирам. Чувам само някакви думи, че Гудия била неговата луна, и после госпожа Шантарам — да плаче, а Гудия — да пищи. „Татко, не ме пипай! Моля те, татко, не ме пипай!“

Нещо ми прещраква в ума, когато чувам умолителните викове на Гудия. Иска ми се да влетя в стаята на Шантарам и да го убия с голите си ръце. Но преди да събера кураж, чувам силното хъркане на мъжа. Отрязал се е. Гудия продължава да хлипа. Не ми трябва чаша, за да я чуя.

Плачът й има странен ефект върху мен. Не знам как би трябвало да реагира един брат, когато сестра му страда, понеже нямам опит като брат. Но знам, че някак трябва да я утеша. За жалост, не е много лесно да утешиш някого, когато между вас има стена, колкото и ще да е тънка. Тогава забелязвам, че най-долу в стената, там, където тръбите за водата минават към другия апартамент, има малка кръгла дупка, достатъчно широка, за да се провре ръка през нея. Скачам от леглото и мушвам ръка в дупката.

— Не плачи, сестрице. Ето, хвани ръката ми — плача аз. И някой улавя ръката ми. Усещам пръсти, които докосват ръката ми, лакътя ми, китката ми, така, както слепецът опипва нечие лице. После пръстите се вплитат в моите и аз чувствам магично преливане на сила, енергия, любов — наречете го, както искате; факт е, че в този миг ние с Гудия ставаме едно и аз чувствам нейната болка като своя.

Междувременно Салим, седнал на леглото си, гледа сцената с удивление.

— Да не полудя, Мохамад? Усещаш ли се какви ги вършиш? — гълчи той. — Тази дупка, през която си пъхаш ръката, е същата, през която в стаята влизат плъховете и хлебарките.

Аз обаче съм глух и за Салим, и за всичко останало. Не знам колко дълго съм държал ръката на Гудия, но когато се събуждам на другата сутрин, откривам, че лежа на пода с ръка, все още провряна в дупката, а в джоба на ризата ми кротко спят семейство хлебарки.

Следващата вечер Шантарам отново се прибира мъртво пиян и се опитва да задява Гудия.

— По-красива си от всички звезди и планети. Ти си моята луна. Ти си моята Гудия, моята кукличка. Вчера ми се изплъзна, но днес няма да ме оставиш — бръщолеви той.

— Престани да се държиш така! — виква госпожа Шантарам, но мъжът й като че не я забелязва.

— Не се притеснявай, Гудия, в любовта ми към теб няма нищо лошо. Дори Шах Джахан, великият император, се влюбил в собствената си дъщеря, Джахан Ара. А кой може да отрече на човек правото да бере плодовете от дървото, което сам е посадил?

— Ти си демон! — крещи госпожа Шантарам и мъжът й я удря. Чувам звън от строшена бутилка.

— Не! — изпищява Гудия.

Чувствам се така, сякаш мозъкът ми е прогорен от оксиацетиленова горелка и сърцето ми е залято от нагорещен метал. Не мога повече да търпя. Втурвам се в стаята на господин Рамакришна и му казвам, че господин Шантарам прави нещо ужасно с жена си и дъщеря си. Но Рамакришна се държи така, сякаш му говоря за времето.

— Виж сега — казва той, — каквото и да се случва между четирите стени на един дом, то си е работа на семейството и ние не можем да се месим. Ти си млад и сирак. Не си видял много. Но аз знам какви ли не истории за побой над жени, за насилие, кръвосмешение, изнасилване — всичко това се случва в чаулите из цял Мумбай. Но никой нищо не прави. Ние, индийците, притежаваме върховната способност да виждаме болката и нещастието около себе си, но да оставаме безучастни. Затова и ти, като порядъчен мумбаец, си затвори очите, запуши си ушите и си дръж езика зад зъбите, за да бъдеш щастлив като мен. Сега си върви, че е време да поспя.