Викас Сваруп - Беднякът милионер

Една нощ минава всички граници и хвърля чаша с врял чай по жена си. Гудия се опитва да предпази майка си и врялата течност залива нея. Тя изпищява от болка. Шантарам е толкова пиян, че дори не разбира какво е направил. Втурвам се навън да извикам такси за госпожа Шантарам, за да заведе дъщеря си в болницата. Два дни по-късно тя идва при мен и ме пита дали бих я придружил до болницата на свиждане с Гудия.

— Много е самотна. Може би ти можеш да поговориш с нея.

Така аз отивам с госпожа Шантарам на първото през живота си свиждане в болница.

Първото нещо, което възбужда сетивата ми на влизане в болницата, е миризмата. Повдига ми се от лепкавата антисептична миризма на дезинфектанти, която се е просмукала във всяко ъгълче на мръсните отделения. Второто нещо е, че не се виждат радостни хора. Пациентите лежат на зелените си легла, стенат и хленчат, дори докторите изглеждат мрачни. Най-лошото обаче е безразличието. Никого всъщност не го е грижа за теб. Представях си, че около Гудия ще се суетят лекари и сестри, но я намирам да лежи сама в отделението за изгаряния без нито една дежурна сестра. Лицето й е цялото бинтовано; виждат се само черните й очи.

— Гудия, виж кой е дошъл да те види — казва госпожа Шантарам, като ми се усмихва ослепително.

Неудобно ми е да се приближа до момичето. Тя очевидно е доста по-голяма от мен. Аз съм само един воайор, дочул откъслечни моменти от живота й; почти не я познавам. Не виждам устните й, но по очите си личи, че ми се усмихва, и това разчупва леда помежду ни.

Оставам при нея три часа и разговаряме за най-различни неща.

— Откъде това необичайно име — Рам Мохамад Томас?

— Дълга история. Ще ти я разкажа, когато оздравееш.

Тя ми разказва за себе си. Научавам, че скоро ще завърши колеж и ще отиде в университет. Амбицията й е да стане лекар. Пита ме за мен. Не й казвам нищо за отец Тимъти и случилото се с мен след това, но й описвам премеждията си в чаула. Разказвам й за живота си като работник в леярната. Тя жадно и внимателно ме слуша и ме кара да се чувствам значим и желан.

Идва един доктор и казва на госпожа Шантарам, че дъщеря й е извадила късмет. Имала само първа степен изгаряния и няма да й останат белези. Ще я изпишат до седмица.

През трите часа, които прекарвам при Гудия, научавам много за баща й. Госпожа Шантарам казва:

— Съпругът ми е известен учен. Или по-точно, беше. Работеше в Института за космически изследвания „Ариябхата“, където изследваше звездите с огромен телескоп. Живеехме в просторно бунгало на територията на института. Преди три години откри нова звезда. Беше много важно научно откритие, но един негов колега астроном си го присвои. Това съсипа мъжа ми. Започна да пие. Започна да се кара с колегите си, а един ден така се разгневи на директора на института, че го преби почти до смърт. На момента го изхвърлиха и аз трябваше да се моля на директора да не извика полицията да го арестуват. След като напусна института, съпругът ми беше назначен за учител по физика в добро училище, но не успяваше да контролира пиенето и избухливия си нрав. Биеше учениците за най-дребни провинения и след шест месеца го изритаха. Оттогава насам се хваща да работи на разни места — като управител на стол, счетоводител във фабрика, а сега е помощник по продажбите в един салон за дрехи. И тъй като изразходвахме всичките си спестявания, сме принудени да живеем в чаул.

— Не може ли господин Шантарам да спре да пие? — питам аз.

— Съпругът ми се закле, че повече няма да близне алкохол и аз бях започнала да се надявам, че най-лошото ни е отминало. Но не можа да удържи на обещанието си и виж какво се случи.

— Направи ми услуга, Рам Мохамад Томас — помоли ме Гудия, — грижи се за Плутон, докато ме няма у дома.

— Непременно — обещавам аз.

Тя неочаквано протяга ръка и взема дланта ми в своите.

— Ти си братът, когото никога не съм имала. Нали, мамо? — Госпожа Шантарам кимва с глава.

Не знам какво да отвърна. За мен това са нови взаимоотношения. В миналото съм си се представял като нечий син, но не и като брат. Затова просто стискам ръката й и усещам безмълвната връзка помежду ни.

Тази нощ сънувам жена с бяло сари, прегърнала бебе в ръцете си. Зад нея духа вятър и размята косата й пред лицето. Тя оставя бебето в коша за дрехи и си тръгва. Тогава идва друга жена. И тя е висока и грациозна, но лицето й е цялото в бинтове. Тя взема бебето от коша и го обсипва с целувки. „Малкото ми братче“, казва тя. „Сестрице“, гука бебето в отговор. Мяяяу! Котешки писък пронизва нощта. Събуждам се и се мъча да разбера дали е дошъл от съня ми, или от съседната стая.