Викас Сваруп - Беднякът милионер

Да живееш в чаул определено си има и своите предимства. Онова, което се случи с Нилима Кумари, никога не би се случило тук, защото в чаула всеки знае всичко. Обитателите имат общ покрив над главата си и общо място, на което да се изхождат и да се къпят. Обитателите на чаула може и да не се срещат по официални поводи, но им се налага да се виждат, докато чакат на опашка пред общите тоалетни. Даже се носи слух, че господин Гокхал се е запознал с госпожа Гокхал, докато чакали пред клозета, и се влюбили. Ожениха се след месец.

За мен няма шанс да се влюбя в някое момиче от чаула. Всичките са дебели и грозни и дори бегло не напомнят на любимата ми актриса, Прия Капур. Освен това, всички си падат по глупави неща като кукли, а не могат да играят нормални игри като бокс или кабади. Не че и аз имам много време да играя. По цял ден работя в леярната и се връщам чак в шест вечерта. А топенето на метал е къртовска работа. Нажеженото желязо те задушава с топлината си и очите ти често се заслепяват от яркооранжевите пламъци.

Чувам глас:

— Томас! — Вика ме господин Рамакришна, управителят на чаула. Той е важна особа. Ходим при него винаги, когато ни изгори крушката или намалее налягането на водата. На него се примолваме, когато нямаме достатъчно пари за месечния наем. А напоследък го преследваме да поправи част от дървения парапет на първия етаж, който се клати и представлява опасност.

Излизам от стаята и виждам господин Рамакришна, заедно с един възнисък мъж на средна възраст, който се мръщи, все едно адски му се ходи до тоалетна.

— Томас, запознай се с господин Шантарам. Той е новият ни наемател, който ще живее до вас. Казах му, че си много отговорно момче, затова, моля те, помогни на него, съпругата му и дъщеря му да се настанят. Е, господин Шантарам, аз ще тръгвам.

„О, не — мисля си аз, — няма момчета.“ Опитвам се да видя жена му и дъщеря му, но успявам само бегло да зърна жена със сиви коси и момиче, по-голямо от мен, с вързана отзад дълга черна коса, седнали на леглото. Шантарам забелязва, че надничам в апартамента му и припряно затваря вратата.

— С какво се занимавате? — питам го аз.

— Учен съм, астроном. Няма да разбереш. Но от известно време съм в почивка. Сега работя като управител по продажбите в салона на Вимал. Тази стая е само временно решение. Съвсем скоро ще се местим в луксозен апартамент в Нариман Пойнт.

Знам, че господин Шантарам лъже. Хората, които могат да си позволят да живеят в Нариман Пойнт, никога не живеят в чаул, дори и временно.

Вътрешните стени в чаула са много тънки. Ако долепиш ухо до общата стена и се съсредоточиш, или още по-добре, ако поставиш обърната чаша на стената и допреш ухо до нея, можеш да чуеш почти всичко, което се случва в съседната стая. Двамата със Салим често го правим със съседите отляво, чиято стая е долепена до нашата кухня. Господин и госпожа Бапат отдавна не минават за млада двойка. Носи се слух, че господин Бапат даже бие госпожа Бапат, но вечер явно се сдобряват, защото често се хилим, заслушани в тежкото им дишане, охканията и ахканията им.

Нагласям една чаша от неръждаема стомана на стената на господин Шантарам и долепям ухо до нея. Чувам господин Шантарам да говори.

— Това място е като черна дупка. Под достойнството ми е да живеем тук, но заради вас двете ще преживея това унижение, докато не си намеря свястна работа. Слушайте сега, не искам никое момче от улицата да влиза в къщата. Бог знае от какви дупки идват. Точно до нас има две такива. Вагабонти от най-висша класа, предполагам. И Гудия, ако те хвана да приказваш с някое момче от чаула, ще си имаш работа с кожения ми колан, разбра ли? — прогърмява той.

Аз изпускам чашата от ужас.

През следващите няколко седмици изобщо не виждам жената и дъщерята на господин Шантарам, а него — много рядко. Момичето вероятно ходи в колеж всеки ден, но когато се връщам вкъщи, вече се е прибрала и вратата е плътно затворена.

Салим дори не забелязва, че имаме нови съседи. Почти не му остава свободно време от работата му като разносвач на обяд. Сутрин става в седем и се облича. Носи свободна бяла риза, широки памучни панталони и бяла шапчица „неру“. Шапчицата е отличителен белег на дабавалите в Мумбай, които са към пет хиляди на брой. Следващите два часа събира домашно сготвени ястия в кутии за обяд от около двадесет и пет апартамента. После ги отнася на гара Гхаткопар. Там те биват разпределени според местоназначението им, като всяка бива обозначена с цветни точки, тирета и кръстчета на капака, след което ги товарят на специални влакове, за да бъдат доставени точно на обяд на мъже от средната класа, работещи като управители или чиновници из цял Мумбай. Самият Салим получава обядите от друг влак. Разнася ги в района на Гхаткопар, след като разшифрова точките и тиретата, указващи адресите. Трябва много да внимава, понеже само една грешка може да му коства работата. Да не вземе да подаде кутия с телешко на някой индуист, със свинско — на мюсюлманин или нещо с чесън и лук на джайнист вегетарианец.