Викас Сваруп - Беднякът милионер

Девет вечерта е. Салим прелиства филмово списание. Аз съм коленичил до леглото, а лявото ми ухо е на стоманената чаша, залепена на стената. Чувам Шантарам да говори на дъщеря си:

— Ето, Гудия, погледни през окуляра. Настроих телескопа. Виждаш ли яркочервения обект в средата? Това е Марс.

— Бързо, вземи си чаша — шепна аз на Салим, — трябва да чуеш това.

Салим също долепя ухо до стената. През следващите двайсет минути слушаме коментари за състоянието на небето. За съзвездия, галактики и комети. За Голямата мечка и Малката мечка. Чуваме за нещо, наречено Млечния път, и за Полярната звезда. Научаваме за пръстените на Сатурн и спътниците на Юпитер.

Докато слушам Шантарам, ме изпълва странен копнеж. Приисква ми се и аз да имах баща, който да ми обяснява за звездите и планетите. Нощното небе, което за мен досега представляваше огромна черна маса, изведнъж се превръща в място, изпълнено със смисъл и чудеса. Когато урокът на Шантарам свършва, двамата със Салим извиваме шии през прозореца си на първия етаж и се опитваме да открием звездните образувания, за които той говореше. Без помощта на телескопа виждаме само малки бели точици в тъмното небе, но изпискваме от радост, когато разпознаваме седемте звезди на Голямата мечка, а самата мисъл, че тъмните петна по Луната са всъщност кратери, ни изпълва с чувство на задоволство, сякаш сме разгадали тайните на Вселената.

Тази нощ не сънувам жената с развято бяло сари. Сънувам пръстените на Сатурн и луните, кръжащи около Юпитер.

Седмица по-късно откъм стаята на Шантарам се чува нов звук. Мяу! Скачам и се втурвам към стената с подслушвателното си устройство в ръка.

Чувам гласа на Гудия.

— Виж, тате, имам си коте. Не е ли прекрасно? Даде ми го приятелката ми Рохини, от новото котило на нейната котка. Мога ли да го задържа?

— Не искам никакви домашни любимци — измърморва госпожа Шантарам. — В тази стая няма място за хората, къде ще държим и животно?

— Моля те, мамо, той е толкова мъничък. Татко, моля те, кажи да!

— Добре, Гудия — съгласява се Шантарам, — можеш да го задържиш. Как ще го наречеш?

— Благодаря ти, татко! Мислех си за Томи.

— Не, твърде обикновено е. Този котарак ще живее в семейството на астрономи, затова трябва да бъде наречен на някоя планета.

— На коя? Юпитер?

— Не. Той е най-малкият в семейството, така че може да се казва единствено Плутон.

— Страхотно, много ми харесва това име, татко. Хей, Плутон! Ела да пийнеш млекце.

— Мяу! — отвръща Плутон.

Тези дребни епизоди ме карат да преразгледам мнението си за Шантарам. Може би все пак не е толкова лош. Но отново научавам, че привидностите лъжат и че разделителната линия между доброто и злото всъщност е съвсем тънка.

Една вечер виждам Шантарам да се прибира у дома мъртвопиян. Дъхът му смърди на уиски. Върви с олюляваща се походка и му е нужна помощ, за да се качи по стълбите. Това се повтаря и на следващия ден, и на по-следващия. Съвсем скоро всички в чаула научават, че господин Шантарам е пияница.

Пияниците в индийските филми винаги са забавни герои. Помислете за Кешто Мукхерджи с шишето и не можете да не избухнете в смях. Пияниците в реалния живот обаче хич не са забавни, а плашещи. Когато Шантарам се прибере в този си вид, не ни трябват подслушвателни устройства. Той крещи и ругае с цяло гърло, а двамата със Салим потръпваме от страх в стаята си, все едно вика на нас. Псувните му се превръщат в такъв ритуал, че преди да заспим, чакаме да захърка. Започваме да очакваме с ужас периода от прибирането му от работа до тръшването му в леглото. За нас това е зоната на страха.

Мислим си, че това е временна фаза и че Шантарам ще се оправи. Но положението всъщност се влошава. Шантарам започва да пие все повече, а после — и да хвърля разни неща. Започва с пластмасови чаши и с книги, които с погнуса запраща в стената. После почва да чупи купи и чинии. Данданията, която вдига, прави труден живота на съседите му. Знаем обаче, че и дума не може да става да се оплачем на господин Рамакришна. Гласовете на двама нередовни платци на наем на по 11 и 13 години не тежат кой знае колко. Затова просто се мятаме в леглата си, когато някой предмет удари общата ни стена, и потръпваме от страх при звука на счупена чиния или порцеланова чаша.

Дори този период не трае дълго. Много скоро Шантарам започва да замеря хора. Най-вече членовете на семейството си. Най-свирепата ярост запазва за жена си.

— Ах ти, мръсна кучко! Ти ме доведе дотук. Можех да си пиша статии за черните дупки, а вместо това показвам блузи и сарита на някакви нещастни домакини! Мразя те! Защо не умреш? — крещи той и мята я мелничка за пипер, я чаша, я чиния. По жена си, по дъщеря си, по котарака й.