Викас Сваруп - Беднякът милионер

Връщам се тичешком в стаята си. Чувам Шантарам да пуфти, а Гудия да пищи, че е мръсна.

— Не ме докосвай! Никой да не ме докосва! Ще заразя всекиго, който ме приближи.

Имам чувството, че си е изгубила ума. Почвам и аз да губя моя.

— Зарази мен — казвам аз и мушвам ръка през дупката в стената.

Гудия я улавя.

— Няма да живея още дълго, Рам Мохамад Томас — ридае тя, — по-скоро ще се самоубия, отколкото да се отдам на баща си. — Болката й се процежда през дупката и ме обгръща.

Разплаквам се.

— Няма да позволя това да се случи — уверявам я аз, — това е братска дума.

Салим ме поглежда сърдито, все едно обещанието ми е престъпно. Мен обаче не ме интересува кое е добро и кое — зло. Усещам кокалестите пръсти на Гудия, плътта на дланите й, и знам, че и двамата сме подгонени животни, съучастници в престъпление. Моето престъпление беше, че аз, един сирак, бях дръзнал да превърна чуждите проблеми в свои собствени. Но какво бе престъплението на Гудия? Просто, че се е родила момиче и че Шантарам й е баща.

Изпълнявам обещанието си другата вечер, когато Шантарам се връща от работа и започва да изкачва скърцащите стъпала към първия етаж. Той върви с бавни, несигурни крачки. Дори дрехите му смърдят на уиски. Точно когато минава покрай онзи парапет, дето господин Рамакришна още не го е поправил, аз му се мятам отзад. Удрям го по гърба и той се стоварва върху перилото. То вече е разхлабено и се клати. Не успява да издържи на тежестта му. Изскърцва и се разцепва. Шантарам губи равновесие и пада долу на земята.

По филмите показват как злодеят пада от върха на небостъргач и все едно лети във въздуха; размята крака и ръце и крещи: „Аааааааа!“. В реалния живот не става така. Шантарам пада като камък. Няма размятащи се ръце и крака. Удря се ничком в земята и остава да лежи с разперени крайници.

Едва когато виждам безжизненото тяло на Шантарам на земята, осъзнавам какво съм направил. И си представям последиците от деянието си.

Следователите идват с един джип с мигащи червени светлини и хубаво очертават тялото с тебешир. Правят снимки и казват: „Тялото е паднало тук“. После вдигат очи и виждат мен на първия етаж. Инспекторът ме посочва: „А това е момчето, което го е бутнало. Арестувайте го!“. Отвеждат ме в затвора, където ме събличат и бият. После отивам в съда, където един съдия със строго изражение на лицето и черна роба седи под вентилатора на тавана. На стената зад него е окачен избледнял, прашен надпис със златни букви, гласящ: „Сатямева джаяте“ (Истината винаги тържествува). Съдията ми хвърля един поглед и обявява присъдата си:

— Рам Мохамад Томас, намирам ви за виновен в предумишленото убийство на господин Шантарам. По силата на член 302 от Индийския наказателен кодекс ви осъждам на смърт чрез обесване.

— Не! — изкрещявам аз и се опитвам да избягам, но краката и ръцете ми са оковани в белезници. Връзват ми очите и ме водят към килията за екзекуции. Надяват примката на шията ми и натискат лоста. Изпищявам от болка, когато краката ми се вдигат във въздуха и ми спира въздухът. Отварям очи и откривам, че съм в рая. Раят обаче прилича досущ на чаула и аз поглеждам надолу; виждам тялото на Шантарам, проснато на земята. Около него се събират хора. Някой се обажда: „Извикайте полиция!“.

Не се бавя и миг повече. Втурвам се надолу по стълбите и се затичвам. Минавам през портата, покрай будката за мляко и многоетажната сграда. Тичам към близката гара и вземам експреса за терминала „Виктория“. Претърсвам всички перони за един конкретен влак. Най-после го откривам и скачам вътре, точно когато потегля.

Напуснах Мумбай, напуснах Гудия, напуснах Салим и се отправих към единствения друг град, който познавам. Делхи.

През целия ми разказ Смита не отронва нито дума. Виждам, че е дълбоко развълнувана. Забелязвам мъничка сълза в крайчето на окото й. Може би и тя, като жена, чувства страданието на Гудия.

Вземам дистанционното.

— Да видим въпрос номер три — казвам аз и натискам копчето.

Прем Кумар се завърта на стола си и се обръща към мен.

— Господин Томас, вие вече отговорихте правилно на два въпроса и спечелихте две хиляди рупии. Нека сега видим дали ще отговорите на въпрос номер три за пет хиляди рупии. Готов ли сте?

— Готов съм — потвърждавам аз.

— Добре. Въпрос номер три. От областта на…

Точно тогава централният прожектор угасва и оставя двама ни с Прем Кумар в тъмнина.

— Опа! Хюстън, имаме проблем! — казва Прем Кумар и публиката избухва в смях. Аз не схващам шегата.