Викас Сваруп - Беднякът милионер

В тези филми се разказва за един фантастичен свят. Свят, в който децата си имат майки и бащи, и рождени дни. Свят, в който живеят в огромни къщи, карат огромни коли и получават огромни подаръци. Ние виждахме този свят, но не се оставяхме да ни заслепи. Знаехме, че никога няма да имаме живот като на Амитабх Баччан или Шахкрукх Кхан 24 24 Шахрукх Кхан (р. 1965 г.) — прочут индийски актьор. — Бел.прев. . Най-многото, за което можехме да копнеем, бе да станем като някого от тези, които имаха власт над нас. Затова, когато някой учител ни попиташе какви искаме да станем, когато пораснем, никой не отвръщаше „пилот“ или „премиер-министър“, или „банкер“, или „актьор“. Казвахме „готвач“ или „чистач“, или „учител по физическо“, в най-добрия случай — „директор“. Домът за малолетни ни принизяваше в собствените ни очи.

Опознах много от момчетата в Дома съвсем отблизо. Някои по-малки, други — по-големи. Запознах се с Муна и Калу, с Пяр и Паван, с Джашим и Ирфан. Прехвърлянето от Детския дом на отец Тимъти в Дома за малолетни беше като преминаване от рая в ада. Едва когато видях другите момчета, разбрах, че за много от тях това беше същински рай. Те идваха от коптори в Делхи и Бихар, от гетата в Утар Прадеш и чак от Непал. Чувах историите за бащите им наркомани и проституиращите им майки. Виждах белезите от побой от ръцете на алчни чичовци и тиранични лели. Научих за съществуването на изплащане на дългове с непосилен труд и домашно насилие. Започнах да се страхувам от полицията.

Те именно бяха пратили повечето момчета тук. Момчета, заловени да крадат хляб от улични сергии, или да продават на черно билети в театъра, но неуспели да подкупят полицая, а най-често — затворени просто защото физиономиите не са допаднали на инспектора.

Много от тези момчета бяха „повтарачи“, в смисъл, че се бяха върнали в Дома, след като някой от Борда за грижи за малолетните бе поел попечителството над тях. Муна се бе върнал, защото мащехата му злоупотребявала с него. Джашим бил тормозен от жестокия си брат. Паван се върнал, защото роднината, при когото бил настанен, го накарал да работи в един западнал мотел и полицията го хванала. Въпреки тези преживявания, много момчета все пак жадуваха да бъдат „настанени“, готови да заменят познатия ад с непознат.

Без да се опитвам, станах техен лидер. Не защото бях по-голям и не защото бях по-агресивен, а защото говорех английски. Аз бях сиракът, който можеше да говори и чете вълшебния език и ефектът му върху възрастните беше поразителен. Понякога директорът се интересуваше как съм. Учителят по спорт ми позволяваше да слагам подвижно стълбче за крикет в предния двор, където изиграхме четири-пет хубави игри, преди Муна да счупи прозореца на директора и забраниха всички спортове. Строгият готвач от време на време ми сипваше втора порция. Гупта никога не ме привикваше нощем в стаята си. А докторът веднага ме вкара в изолационното, без обичайното отлагане, и така попречи да заразя цялото спално помещение.

Радвах се повече от две седмици на извънредния си престой в изолационното отделение, когато в стаята ми вкараха още едно легло. Казаха ми, че било пристигнало ново момче и то било в много лошо състояние. Следобеда го внесоха на носилка. Беше с разкъсан оранжев потник, мръсни и протрити шорти и жълт табиз 25 25 Мюсюлмански амулет — Бел.прев. на шията. Това беше първата ми среща със Салим Илиази.

Салим е всичко, което аз не съм. Има бяла кожа и кръгло лице. Косата му е черна, а когато се усмихва, на бузите му се появяват трапчинки. Макар да е само на седем години, има буден, любопитен ум. Разказва ми историята си с къси, несигурни изречения.

Идва от много бедно семейство от едно село в Бихар. В селото живеели предимно бедняци, но и малък брой богати земевладелци. Били предимно индуисти, но имало и няколко мюсюлмански семейства, като това на Салим. Баща му бил работник, майка му — домакиня, а по-големият му брат работел на сергия за чай. Самият Салим ходел в селското училище. Живеели в малка сламена колиба в края на махалата на заминдарите 26 26 Селяни, притежаващи собствена земя. — Бел.прев. .

Предната седмица, през студения и мразовит януари, се случил инцидент в селския храм на Хануман. Някой влязъл в светая светих посред нощ и осквернил идола на бога — маймуна. Свещеникът обявил, че бил видял няколко момчета от мюсюлманските семейства да се спотайват близо до храма. И хоп — готово! В мига, в който индуистите чули това, се втурнали да си отмъщават. Въоръжени с мачете и брадви, тояги и факли, те нападнали всички мюсюлмански домове. Когато нападението започнало, Салим си играел пред колибата, а баща му, майка му и брат му пиели чай вътре. Подпалили къщата пред очите му. Чувал писъците на майка си, виковете на баща си, воя на брат си — но тълпата не позволила на никого да се измъкне. Цялото му семейство изгоряло в този пъкъл. Салим избягал на железопътната гара и скочил на първия влак, който му се изпречил пред очите. Той го отвел в Делхи, без храна, без дрехи и без ни едно познато лице. Лежал два дни на перона, измръзнал и гладен, с треска, с помрачен от мъка ум, преди да го открие един полицай и да го прати в Дома за малолетни.