Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Ще повръщате ли? — попита тя.

Помогна й да стане от стола и я поведе към банята.

— Господи, какво става? — изстена тя. — Помогни ми. Моля те, не ме оставяй!

— Тук съм, не се безпокойте.

Изчака Паула да се наведе над тоалетната, после изведнъж се стовари върху нея с цялата си тежест. Паула загуби равновесие, политна и падна във ваната.

— Божичко, пак ли?! — изкрещя тя.

Джейн се измъкна, затръшна вратата, грабна високия стол. Беше го поръчала точно с тази цел. Мушна облегалката под дръжката на вратата.

— Какво мислиш, че правиш? — крещеше Паула и думкаше по нея. — Полудя ли, Джейн? Какво си намислила?

Виковете на Паула я следваха по стълбите, после по коридора, чак до банята за гости. Там Джейн се надвеси над уни-таза, бръкна с пръсти в гърлото. По тялото й преминаха конвулсии. Усети как очите я засмъдяват. Върху небцето почувства киселия вкус на пресния портокалов сок. Дали повърна хапчетата? Не беше съвсем сигурна. Трябва да побърза.

Качи се горе в спалнята, навлече чифт тъмно зелени бермуди с небесната риза на Майкъл и без да обръща внимание на крясъците на Паула, слезе долу. В кухнята затърси чантата й. Откри я на закачалката в антрето. Извади ключовете за колата. Мушна в джоба си няколкото намерени в портфейла банкноти и забърза към ръждясалия сив буик, паркиран пред къщата.

Колата беше отключена. Джейн скочи зад кормилото. Удари коляното си в таблото, но се сдържа. Завъртя ключа. Изстена от болка и облекчение едва, когато моторът запали. Внимателно изкара колата на улицата. Поколеба се накъде да завие. Избра надясно. Когато стигна първия стоп, потърси в жабката карта на града.

Като всяко нещо в стара кола, картата почти се разпадаше. Беше мръсна и изпокъсана, но Джейн успя да прегледа списъка на улиците. Откри сектор СЗ. Тук именно трябваше да се намира Раундуд. Търсенето обаче не беше лесно — сини и червени линии, черни букви, разни странни символи. Според легендата в долния край те означаваха граници на района, граници на града, акведукти, транспортни системи. Докато открие малкия надпис „Раундуд“, буквите започнаха да се мержелеят пред очите й, а устата й пресъхна. Каза си, че това е от нервите и настъпи газта. Колата дръпна напред, избръмча и изгасна.

— Не! — извика Джейн, завъртя отново ключа и моторът запали.

— Благодаря! — прошепна тя и реши да бъде по-внимателна.

Улицата се намираше в обратната посока, в селцето Ъпър Нютън Фолс, на разстояние няколко мили. Следвайки картата, Джейн тръгна по Кълъмбъс стрийт до Хартфорд, зави на запад по Хикъри Клиф и на първата пряка отново направи ляв завой. „Раундуд“, прочете тя с облекчение, макар че табелата играеше пред погледа й. Продължи бавно по улицата, следвайки номерата.

— Ето го! — извика тя и натисна спирачката.

Колата се разтресе, задави се и угасна.

— Чудесно — възкликна Джейн.

Не си направи труд да я пали отново и да я паркира по-близо до тротоара. Изскочи навън и пое към бялата викторианска къща, подобна на тяхната. Ан Халорен-Гимблет, моля те бъди си у дома!

Закрачи по алеята. На няколко пъти се препъна, но се добра до входната врата. Облегна се на нея, молейки се да й стигнат силите. Бяха й нужни няколко секунди да съобрази, че не е натиснала звънеца. Направи го няколко пъти доста настоятелно. Удряше по вратата и с юмрук.

— Момент, моля — обади се женски глас. — Задръжте коня за малко!

В малкия плах процеп се появи лицето на Ан Халорен-Гимблет.

— Какво има?

— Ан Халорен-Гимблет? — попита Джейн, чувстваше се като полицай, на всичкото отгоре едва разчленяваше думите.

— Да — отвърна с колеблив глас домакинята.

— Аз съм Джейн Уитакър. Говорихме преди няколко дни на Нюбъри стрийт. Дъщерите ни учеха в един клас… — усещаше нежеланието на жената да я пусне вътре. — Не може ли да поговорим няколко минути?

— Господи, не ви познах! — възкликна Ан Халорен-Гимблет и покани Джейн.

— Излязох много набързо — обясни тя, давайки си сметка, че вида й е доста неугледен.

Опита се поне да натика в бермудите голямата мъжка риза. Маншетите на ръкавите закриваха пръстите й. За първи път си даде сметка, че е без сутиен, че косата й не е сресана, че не е измила дори зъбите си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Искате ли чаша кафе? Имам готово.

— О, с удоволствие.

Джейн последва спретнато облечената и гримирана жена в стилната кухня, цялата в бяло и виненочервено. Ан Халорен-Гимблет бе висока, слаба жена, може би с няколко години по-възрастна от Джейн. Русата й, прибрана с черна диадема, коса бе отлично сресана. Опитваше се да не оглежда Джейн, но несъмнено бе изненадана, дори изплашена от посещението.