Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Джейн бързо съобрази, че именно по-малката е в един клас с Емили.

— Е, как й се вижда на Шенън училището тази година?

— А, хич не си пада по него. Ако имаше възможност, щеше да си стои все у дома. Голяма домошарка е. А Емили?

— На нея й харесва — отвърна Джейн с разтуптяно сърце.

Възможно ли е Ан Халорен-Гимблет просто да не е чула за смъртта на дъщеря й.

— Да сте ходили напоследък на екскурзия?

— Бях с тях, когато ги водиха на наблюдението в пожарната. Но всички се държаха толкова прилежно, че чак беше скучно. Липсвахте ми — Ан толкова се притесни, че даже стойката й се промени.

Сви рамене и зачупи пръсти.

— Наистина трябва да се приготвям.

Джейн я последва в антрето. Не знаеше как да постъпи — трябваше да стигне до нещо определено. Да се увери, че дъщерите им са били в един клас тази година. Не миналата. Че преди половин година, Ан е придружавала класа на екскурзията в Бостън, че дъщеря й не е загинала при катастрофа преди повече от година, че Емили е жива и здрава…

— Мислите ли, че момичетата ще са пак в един клас догодина? — реши се най-сетне Джейн и отправи поглед към хола.

— Ами те са заедно от детската градина — отвърна Ан, отваряйки входната врата. — Сигурна съм, че няма да ги разделят.

Вместо да излезе обаче, Джейн се насочи към хола. Подмина семейните фотографии над камината и се загледа в познатите училищни снимки, подредени върху капака на детското пиано.

— Да не повярваш как бързо растат, нали? — приближи Ан и се надвеси над рамото й.

Джейн оглеждаше снимките. Откриваше Емили без затруднение — от подготвителната група в детската градина до първи клас. После попадна на фотография, която не й беше позната.

— Тази ми е любимата — рече Ани взе снимката от мястото й. — Как само се усмихват с щърбите си усти?!

Джейн грабна снимката от ръцете й. Ан извика от изненада.

— Какво правите!? — уплашено попита тя.

Джейн не й обърна внимание. Трескаво търсеше между лицата своята седемгодишна дъщеря. Откри я в задната редица. Усмихваше се свенливо с леко превити като на баща си рамене.

— О, Господи! — изкрещя Джейн. — Жива е! Жива е!

— Госпожо Уитакър — върна се към официалния тон Ан, — искате ли да позвъня на съпруга ви?

— На мъжа ми? — стрелна я с поглед Джейн. — Не! Само това не! Не му се обаждайте!

Ан я потупва успокояващо.

— Добре, добре, няма. Само се притеснявам. Не ми е ясно какво правите тук. Струва ми се, нещо не е наред. Ще ми кажете ли какво?

Джейн едва изговаряше думите, разтърсвана от плач.

— Вече всичко е наред. Детенцето ми е живо! Емили е жива!

— Разбира се, че е жива.

— Жива е! Не съм я убила!

— Убила ли? Госпожо Уитакър, наистина смятам да позвъня на мъжа ви…

— Той ми каза, че е загинала при катастрофа. Че аз съм шофирала, че е издъхнала в ръцете ми…

— Какво? Кога? Боже мой, кога е станало?

Но тя не е мъртва! Жива е! Ето я! — Джейн заби пръст в снимката. — Била е в класа на Шенън.

— Да. Жива е — рече Ан със странна мекота в гласа. Явно бе решила, че няма смисъл да търси логика в думите на Джейн. — Жива е и е много красива. Толкова е висока. Не мога да я позная напоследък. Скоро ще стигне госпожица Ръдърфорд.

Настъпи миг тишина.

— Какво казахте? — попита Джейн.

Гласът на Ан Халорен-Гимблет едва се чуваше.

— Казах, че скоро ще стигне учителката.

— Учителката им се казва госпожица Ръдърфорд, така ли?

Уплахата отново се върна в гласа на Ан.

— Вие не знаете ли?

— Пат Ръдърфорд?

— Да. Точно така.

— Имала съм среща с учителката на Емили! — пошепна изненадано Джейн.

— Да. Всички имахме личен разговор в края на учебната година.

— Не съм имала връзка с Пат Ръдърфорд.

— Моля?

— Била е учителката на Емили.

— Госпожо Уитакър, съвсем се обърках. Мисля, че имате нужда от помощ.

— Имам нужда от вашия телефон — Джейн избута жената, изтича в кухнята и грабна белия телефон от стената.

Ан веднага я последва, но се държеше на безопасно разстояние. Джейн виждаше уплахата в очите й. Искаше да я успокои, но знаеше, че каквото ида каже, ще прозвучи зле.

— Трябва да се свържа с Пат Ръдърфорд. Имате ли домашния й телефон?

Ан поклати глава.

— А училището е затворено за лятната ваканция — изпревари следващия въпрос тя.

Джейн стискаше слушалката до гърдите си. „Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30.“ изплува в съзнанието й бележката. Пат Ръдърфорд, повтори на ум. Учителката на Емили. Не някакъв мъж, с който върти мръсна любовна връзка.