Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Въобще имала ли е, каквито и да било връзки?

Бързо набра 411. Отговори още преди телефонистката да успее да попита.

— Бостън. Дайте ми номера на Даниел Бишъп. Благодаря.

Надраска телефоните му в къщи и на работа върху лист розова хартия. На нея пишеше „Животът е плаж!“ и бе украсена с пясъчни замъци и морски звезди. Погледна часовника. Първо трябваше да го потърси вкъщи.

— Не възразявате, нали? — погледна през рамо към Ан, която обикаляше нервно около вратата.

Не чу дали възрази или не.

Даниел се обади на четвъртото позвъняване. Малко преди Джейн да затвори.

— Да?

Не казва „ало“, а „да“, сякаш е чакал да се обади. Сякаш някой е прекъснал разговорът им.

— Даниел?

— Да? — гласът му звучеше нетърпеливо, сякаш го беше откъснала от нещо важно.

— Обажда се Джейн Уитакър.

— Джейн. Господи! Извинявай, не те познах! Върна ме от вратата. Какво има? Случило ли се е нещо? Опитвах няколко пъти да ти се обадя, но прислужницата…

— Даниел — започна Джейн и спря… какво, по дяволите да попита? Как да го каже ясно и просто? — Даниел, имали ли сме с теб любовна връзка?

Откъм вратата долетя изхълцване. Беше Ан. Представи си как изражението й е същото като на Даниел.

— Какво? — изкикоти се Даниел.

— Питам те съвсем сериозно, Даниел! Имали ли сме връзка? Аз и ти?

Настъпи тишина.

— Какво става, Джейн? Карол ли е на деривата?

— Не, сама съм. И на всяка цена трябва да го знам!

— Не те разбирам. За какво говориш?

— Много е дълго за обясняване. Повярвай ми, Даниел, ще ти кажа всичко друг път. Сега ми трябва едно да или не. Имали ли сме връзка?

— Не, разбира се, че не!

Джейн затвори очи и притисна слушалката с такава нежност, сякаш беше дете.

— Бог ми е свидетел, само се майтапех — продължи той. — Мислех, че знаеш, но никога не стана дума. Джейн — каза той, сякаш давайки си сметка, че няма какво да обяснява, — разговорът ни е доста безсмислен. Да нямаш някакви неприятности?

— Дани — започна Джейн, — знаеш ли къде е Емили?

— Емили? Не. Защо?

— Майкъл крие Емили от мен.

— Какво?

— Моля те не казвай нищо. Всичко ще ти се види безумно, а нямам време да ти обяснявам. Трябва да намеря Емили.

— Но, Джейн…

Но ако нещата се объркат, ако ме открият, преди да съм намерила Емили и успеят да ме затворят някъде далеч, искам да знаеш, че не съм луда. Моля те, помогни ми. Не съм луда. Ти го знаеш.

— Джейн…

Тя затвори телефонната слушалка и се обърна към своята домакиня по принуда.

— Вижте! — изпревари я Ан. — Нямам представа какво става тук. И да си призная, не любопитствам. Или сте луда, или сте загазила толкова здраво, че изобщо не искам да ме замесвате. Най-любезно ви моля да си вървите.

Джейн й се усмихна с разбиране и благодарност. Протегна вежливо ръка, но Ан се дръпна и тя не настоя. Бързо излезе през все още отворената врата. Зад гърба си чу само хлопването й. Погледът на Ан я проследи до колата.

Трябваше да намери Емили. Майкъл я крие някъде. Въпросът е къде? На някой лагер? На вилата на родителите си? При приятели? Къде? И защо? Защо, за Бога?

При кого да отиде сега? Кого да попита? Имаше приятели: семейство Таненбаум, Даян Брюстър, Лорейн Апълбай, Ийв и Рос Макдърмот. На останалите знаеше имената, но не и телефоните, нито адресите. Щеше да й трябва много време, за да ги издири. А тя го нямаше. Паула рано или късно щеше да се измъкне от банята. Да позвъни на Майкъл. Той щеше да отиде при Емили. Да направи така, че да не може да бъде открита.

Има само един човек, който може да ми каже къде е тя, мислеше Джейн, докато се бореше с мотора и обратния завой. Този човек обаче ме мрази до смърт. Мрази ме, защото е сигурна, че съм спала с мъжа й. Това й е казал Майкъл. Това й е внушил той.

Трябва да се срещне с Карол.

— Ще те намеря, Емили! — прошепна Джейн, отново завъртя ключа и въздъхна облекчено.

Моторът забръмча.

— Ще те намеря!

Колата на Паула изгасна веднъж на един знак стоп и втори път при поредния червен светофар. Спря окончателно насред Гленмор Теръс, на няколко преки от къщи.

— Не, не сега. Не ме напускай! Имам нужда от теб. Трябва да ми помогнеш да намеря детето си.

Но колата като коравосърдечен любовник, не чу молбите й. Въртя ключа, докато не замириса на бензин. Разбра, че моторът е задавен. Нямаше начин да потегли отново.

— Дяволите да те вземат! — Джейн стовари юмрук по кормилото, после слезе и заряза буика там, където беше спрял.

Отзад някакъв автомобил бибипкаше недоволно, но Джейн не се обърна. Продължи пеша към къщи. Още по-добре, че няма да се върне с колата на Паула. Пеша ще я забележат по-трудно. Ако въобще някой я чака. Дали Паула бе успяла да излезе от банята? Дали се е обадила на Майкъл? Беше ли го измъкнала от операционната? Бяха ли й устроили засада?