Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Да, разказа ми.

— Ама не му вярваш, нали?

— Ти също не повярва на Даниел? — напомни й Джейн.

— Обстоятелствата са бая различни.

— Къде стана катастрофата?

— Недалеч от тук. Майка ти пътувала за Бостън, някакъв мъж не спазил стопа и връхлетял отгоре й. Понесе го много тежко. Много се обичахте.

— Кой друг е бил в колата?

— Какво имаш предвид? Как кой друг?

— Кой е шофирал?

— Майка ти, естествено. Ти трябвало да идеш с нея, но както разбрах, викнали те на някаква сбирка в училището на Емили. Затова си се отказала. Нещо от този род.

— Не съм карала аз, така ли?

— Нали ти обясних? Била си в училището.

— Майкъл ми каза, че аз съм шофирала.

— Какво? Не ставай смешна, Джейн, защо ще ти пълни главата с такива глупости?

— Каза, че аз съм шофирала, че Емили също е била в колата.

— Емили?

— Каза ми, че е издъхнала в ръцете ми.

— Джейн, това са ненормални дрънканици.

— Но дъщеря ми е жива, нали, Карол?

— Разбира се, разбира се, че е жива.

— Къде е тя, Карол?

Карол се изправи. Джейн забеляза върху лицето й ново, непознато изражение. Спомни си, че по същия начин се бе променило лицето на Ан Халорен-Гимблет. Това е страх, осъзна Джейн. С усилие се изправи и прегради пътя на Карол към вратата.

— Къде е тя, Карол? — попита я отново.

— Не знам.

— Не ти вярвам.

— Не знам къде е.

— Къде Майкъл е скрил Емили?

— Джейн, чуй се! Чуй се само какви ги плещиш?! Помисли смислено ли говориш? Даниел спомена, че си казала, че Майкъл крие Емили. Защо му е притрябвало всичко това? Като те гледам и слушам, идва ми да ти кажа, че с право я крие от тебе. За да я защити. За нейно добро…

— Не! Прави го само заради себе си.

— Джейн…

— Каза ми, че е умряла, Карол. Каза ми, че аз съм я убила! Че е издъхнала в ръцете ми! Как си го обясняваш това? И мен ли се опитва да защити?

— Той наистина се опитва да ти помогне, Джейн. Цял живот се мъчи само да ти помогне.

— Като ме лъже? Като ми разправя, че дъщеря ми е мъртва? И че аз съм виновна за нейната смърт? За Бога, Карол, чуй ме! Защо трябва да си измислям всичко това?

— Мисля, че имаш халюцинации.

— Халюцинации, така ли?

— Смятам, че наистина вярваш на онова, което разправяш.

— Халюцинации! Това са думи на Майкъл, нали? — с погнуса каза Джейн. — Майкъл ти каза, че халюцинирам, така ли е?

— Джейн…

— Така ли е?

По лицето на Карол прочете, че потвърждава. Джейн недоумяващо поклати глава.

— Подсигурил се е по целия фронт, нали? Убедил е всички, че съм луда! Че съм претърпяла срив след смъртта на майка си и имам две лица. Добро — за пред приятелите и чудовищно — за вкъщи. Че съм невъздържана, че избухвам от нищо… — Джейн започна да се движи нервно, опитвайки се да подреди мислите си. — Това е съвсем логично. Всички знаят каква съм. Как бих могла да се преборя с него, когато съм наблъскана до козирката с лекарства!? Едва ставам от леглото. Едва говоря. По брадата ми текат лиги. Толкова съм депресирана, че мога да мисля единствено за самоубийство… Не разбираш ли? Той ме лъже! Лъже всички. Пуснал ти е мухата, че съм спала с мъжа ти. Пред мен твърдеше, че съм имала стотици мръсни истории. Така извъртя нещата, че когато започнах да съпоставям фактите и да загрявам лъжите, му, излиза, че халюцинирам! Той не ми е казвал, че дъщеря ми е мъртва. Аз съм си въобразила, че ми го е казал! Следователно съм по-луда, дори отколкото сам е допускал. Нещата са перфектни. Кой ще оспори, че трябва да бъда натирена в лудница?! А веднъж затворят ли ме, планът му е успял. Тикнат ли ме в някоя змийска бърлога с модно име, дори паметта ми да се върне, дори да си спомня истината, тя ще бъде само поредното доказателство, че съм луда. Ще прибавят новите халюцинации в и без друго препълнения болничен картон и ще си изтупат ръцете.

Очите на Карол се насълзиха.

— Но защо, Джейн? Защо му е на Майкъл да върши всичко това?

— Защото аз знам нещо. Защото съм видяла, чула или разбрала нещо, което не бива да стига до никого!

— Какво?

— Кажи ми ти!

Карол затвори очи.

— Не знам нищо, Джейн.

— Кажи ми какво се е случило през онзи следобед, когато избягах! Кажи ми какво е станало през този ден!

Карол помълча за момент и заговори.

— Майкъл каза, че си била ужасно разстроена…

— Не ми разправяй какво е на дрънкал Майкъл! — прекъсна я гневно Джейн. — Кажи ми ти какво видя и чу!

— Ти паркира на алеята — колебливо поде Карол. — Беше рано след обяд. Баща ми спеше. Денят беше доста хладен. Въртях се около цветята, колкото да се намирам на работа. Като видях, че се прибираш, реших да прескоча за по едно кафе. Просто ми се идваше у вас. Ти обаче излезе от колата и аз разбрах, че положението е напечено. Беше направо истерична. Не мога да измисля друга дума. Говореше си сама. Викаше. Нищо не разбирах от дрънканиците ти. Не знам видя ли ме изобщо, макар да гледаше право в мен. Попитах те какво се е случило? Ти ме изблъска от пътя си, прибра се и тръшна вратата. Никога не бях те виждала такава. Е, ядосана и избухлива си била сто пъти, ама това беше друго. Ти просто не беше на себе си. Направо се зачудих какво да правя. Постоях, постоях, пък реших да дрънна на Майкъл. Казах му какво е станало. Той отвърна, че тръгва веднага. Аз си останах вкъщи. След около петнайсет-двайсет минути видях, че колата му спира пред вратата и той хуква у вас. Вече умирах от любопитство. Направо се чудех какво става. Не мърдах от прозореца. След малко входната ви врата се отвори и ти изскочи навън. Остави я отворена. Не отиде при колата, а хукна по улицата. Изчаках една минутка и се замъкнах у вас. Вратата зееше отворена, ама аз почуках за всеки случай. Никой не отвърна и взех да се притеснявам. Извиках няколко пъти: „Майкъл! Майкъл!“. Чух го да стене и влязох в зимната градина. Сварих го да лежи на пода и да се опитва да стане. От главата му шуртеше кръв. На пода имаше цяла локва. Грабнах го и го завлякох в банята. Позамих го и го закарах в болницата Нютън-Уелсли. Там го зашиха. По пътя ме накара да обещая, че ще кажа на лекарите, че е паднал и си е ударил главата. Каза, че си била в някаква си криза, че тая криза ставала все по-силна и като се приберем ще ми обясни всичко.