Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— И после?

— Това е. Останалото го знаеш. Ти не се прибра. Той реши, че се срамуваш и трябва да те остави за няколко дни да се успокоиш. Беше сигурен, че щом ти мине, ще си дойдеш. Обади се след като му звъннали от полицията. Разправи ми какво е станало. Че си си загубила паметта, че щял да иде да те прибере…

— Кога ти каза за Даниел?

— По-късно. Накара ме да обещая, че няма да се разправям с тебе, докато не се оправиш. Всички знаят какво стана…

Джейн пое дълбоко дъх и силно въздъхна, надявайки се да преодолее замайването.

— Карол, моля те, трябва да ми кажеш къде Майкъл държи Емили?

— Не знам — отвърна Карол. Тя не лъжеше. — Мислех, че е при родителите на Майкъл.

— Да, в Удс Хоул.

Джейн знаеше, че Удс Хоул е малък полуостров на края на Кейп Код, но не помнеше да е ходила там. Отстоеше на няколко часа път с автомобил. Джейн реши, че ако тръгне за там ще е като с вързани очи. Не знаеше как да намери вилата на семейство Уитакър.

— Трябва ми колата ти — каза тя.

Не беше сигурна, че е в състояние да предприеме толкова дълго пътуване.

— Какво!?

— Услужи ми с ключовете от колата си.

— Джейн!? Не ставай глупава. Не мога да ти дам колата.

Очите на Карол се насочиха към някаква точка зад главата й. Раменете й се стегнаха и на устните застина вик. Джейн почувства — зад гърба й идваше някой.

— Коя е тази жена? — попита от вратата бащата на Карол.

В първия миг Джейн помисли, че има предвид нея, но когато от двете страни я уловиха нечии силни ръце, разбра, че става дума за Паула. Беше успяла да се измъкне от малкия затвор и да дотича. А може би през цялото време е била тук…

— След позвъняването на Даниел тази сутрин, отидох у вас — каза Карол. — Предположих, че нещо не е наред. И наистина заварих Паула заключена в банята.

— Какво става тук? — намеси се бащата на Карол. — Какви са тези хора? Продават ли нещо?

— Не, татко. Защо не се качиш да си полегнеш?

— Не ща да лягам. Току-що ставам.

Джейн се отпусна в ръцете на Паула.

— Добро момиче — рече тя, без да разхлабва хватката. — Няма смисъл да се съпротивляваш!

— Обади ли се на Майкъл? — попита Джейн.

— Той е в операционната. Поръчах да му съобщят.

Значи има още време, каза си Джейн. Приклекна, сякаш коленете отказваха да я слушат. Паула отпусна ръце, за да я задържи. В този момент Джейн я блъсна с лакът. Прислужницата се преви и загуби равновесие. Джейн се измъкна от прегръдката й.

— Не! — изкрещя тя.

Старецът извика уплашено. Джейн грабна голямата кристална ваза и я запокити с все сила. Цветята се разпиляха във въздуха. Мръсната вода се разплиска по раменете й и по килима. Паула се преви на две. Карол поклати неодобрително глава, а баща й виеше, закрил с ръка очи.

В този миг Джейн си спомни коя е и какво се бе опитвала да забрави.

Джейн наблюдаваше как паметта й изплува. Имаше чувството, че се намира сама в пуст киносалон и някой прожектира нейния живот. Завесите се дръпват и екранът се изпълва с образи, сякаш произведени от „Техниколор“ — толкова ярки, че очите й едва издържат цветовете. Гласът й влиза в ролята на разказвач, така че Карол и Паула да могат поне отчасти да се докоснат до самотните й видения…

Сутрин е. Майкъл и Емили седят на кухненската маса. Майкъл чете вестник и допива кафето си. Емили капризничи над овесената каша. От лъжицата й капе мляко. Майкъл вдига очи от вестника. Нежно я хока. Джейн се вижда как избърсва млякото и подрежда мръсните чинии от закуската в миялната машина.

— Какво си планирала за днес? — пита Майкъл.

Джейн бавно се слива със собствения си образ.

— Имам среща с учителката на Емили в дванайсет и половина — отвръща тя.

— Проблеми ли има?

— Не. Редовните родитело-учителски разговори в края на годината. Предполагам, ще ми кажат как се е учила и в кой клас ще е догодина — погалва Емили по главата.

Емили свенливо й се усмихва.

— Коя беше стаята ви, скъпа?

— Трийсет и първа — гласът на Емили е тих.

Джейн забелязва, че всеки път, когато заговорва, той е все по-тих.

— Все забравям. Най-добре да си я запиша.

Откъсва листче от топчето до телефона и бързо записва: „Пат Ръдърфорд ст. 31, 12:30“.

— Какво ще кажете като се върна да ви направя моя шоколадов сладкиш? — пита тя.

Винаги, когато зададе този въпрос, върху лицето на дъщеря й засиява усмивка, която изпълва Джейн е глупава гордост.

— Може ли да помагам? — пита момичето.

— Разбира се — Джейн отваря хладилника и гледа вътре. — Трябва на връщане да купя мляко и яйца.