Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Как го пиете?

— Чисто. По-силно.

Ан Халорен-Гимблет се усмихна, наля голяма чаша кафе и покани гостенката да седне. Джейн издърпа един стол и се настани зад кухненската маса, жадно изгълта кафето и помоли за още.

— Не подозирах, че толкова ми се пие — оправда се тя.

Домакинята отново напълни чашата.

— Джейн… нямате нищо против, ако ви наричам така, нали?

— Напротив, Ан — отвърна Джейн и жената се усмихна.

Не знае защо съм тук, мислеше тя. Не знае какво да ме прави, а е твърде възпитана, за да попита. Чака да чуе защо съм тук, да изпия кафето си и да си тръгна.

— Джейн, как сте? Онзи ден като ви видях, не изглеждахте много добре и…

— Сега изглеждам още по-зле, знам.

— Просто не приличате на себе си. Макар да не ви познавам много добре — добави тя.

Какво да й кажа, чудеше се Джейн, наблюдавайки присвитите й светлозелени, замислени очи. Дали да рискувам и да разкрия истината… Че тя вероятно ме познава по-добре от мен самата… Че нямам представа коя съм, че мъжът ми ме лъже, че ме съсипва с лекарства и скоро ще ме тикне в лудница… Че избягах, като залостих прислужницата в банята, след което откраднах колата й? Че съм тук заради небрежната забележка, която тя подхвърли на стълбите пред бижутерския магазин на Нюбъри стрийт? Че трябва да знам дали дъщеря ми е жива? И че тя, която не ме познава много добре, е единственият човек, на когото вярвам и от когото очаквам да чуя истината? Това ли да й кажа?

— Имате ли още кафе? — глупаво попита Джейн.

Ан Халорен-Гимблет изпразни каната в чашата й. Джейн видя как жената сви устни, после ги отпусна отново.

— Съжалявам — започна най-сетне Ан, — дано не ви прозвучи грубо, но не бихте ли ми казала с какво мога да ви бъда полезна?

— Исках да се извиня — отвърна бързо Джейн, решена да премълчи истината поне на първо време. — Боя се, че онзи ден не бях много любезна.

— Напротив. Всичко е наред.

— Не, не бях и съжалявам. Напоследък не съм много добре.

— Искрено ви съчувствам.

— Някакъв странен вирус. Не е заразно — побърза да я успокои Джейн.

— Ами напоследък започнаха да стават доста странни неща — отвърна Ан. — Не трябваше да идвате чак до тук, особено след като не сте добре.

— Сега нищо ми няма — Джейн огледа изрядната кухня. Стараеше се да звучи колкото се може по-обикновено. — Къде е дъщеря ви?

— Дъщерите… — поправи я Ан. — На градски лагер. Автобусът ги взе няколко минути преди да дойдете. Бейвю Глен. Знаете ли къде се намира?

Джейн поклати глава. Тя едва се крепеше на врата й. Дано трите чаши кафе помогнат да не заспи.

— А Емили?

Джейн изтръпна от самото произнасяне на това име.

— Тя е на вилата с баба си и дядо си — отвърна заеквайки.

Вярно ли беше това? Опита се да не се поддаде на чувствата си — говореха за дъщеря й в сегашно време.

— Когато бях малка, имахме вила. Обичах да ходя там. Ловях попови лъжички и водни змии.

— Змии ли?

— Бях страхотна мъжкарана, макар да нямах вид на такава. — Ан се изсмя и Джейн почувства, че го прави от нерви.

Притеснявам я, каза си тя.

— Точно така — продължи Ан. — Цял ден с момчетата газех из калта. Майка ми не можеше да ми облече нищо свястно. Камо ли пък рокля с дантели. Беше се отчаяла. Никога нямало да вляза в пътя. Представяте ли си?! Да имаш майка, която не иска детето й да учи в университета? Мечтаеше да ме направи стенографка. Има ли още такава професия?

Ан поклати глава и продължи, за да преодолее неловкото мълчание.

— Когато се омъжих, майка ми щеше да припадне като й казах, че ще запазя моминското си име. Твърдеше, че е голям грях. Отстъпих. Минах на варианта тире. Бях първата в квартала с две фамилии. За жалост фамилията на мъжа ми е Гимблет.

Джейн се засмя. Това още повече притесни жената. Тя стана.

— Боя се, че времето ми е доста ограничено. След половин час имам среща — каза Ан.

Съчинява, каза си Джейн.

— Трябваше да се обадя предварително — извини се тя. — Но бях наблизо и реших да мина.

— Доста рано сте излязла — погледна часовника си Ан.

Джейн вдигна очи към стенния часовник над печката. Нямаше осем и половина. Нищо чудно, че се притеснява, помисли тя.

— Имах нужда от малко чист въздух — обясни Джейн, изправи се и приближи стената срещу хладилника, където имаше подредени снимки. На тях се виждаха две руси момиченца с еднакви лица. Различаваха се само по ръст.

— Като близначки са — отбеляза Джейн.

— Всички казват така. Напук на Мелъни. Много държи да се знае, че е с три години по-голяма от Шенън и поне десет сантиметра по-висока.