Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Проклета да си! — изруга той, а тялото му се сгърчи от екстаза на кулминацията. — Проклета да си за всичко, което направи!

В първия момент, Джейн помисли, че е видял таблетките на пода, но Майкъл стана и пое към банята, без дори да погледне надолу. Щом мъжът й затвори вратата, тя бързо се наведе, бутна хапчетата под леглото и се отпусна без дъх на възглавницата. Главата й се въртеше, стаята танцуваше. След няколко минути всичко се успокои. До слуха й достигна шума на душа в банята.

— Сега! — произнесе на глас, за да си докаже, че онова, което става е действително, а не поредния кошмар или налудничав спомен от миналото.

Грабна слушалката и бързо избра 411.

— Кой град, моля? — обади се телефонистката.

— Нютън — прошепна Джейн, ослушвайки се за шума от банята.

Ще опита първо в Нютън. Логично е да живее наоколо, щом дъщеричката й учи в частното училище Арлингтън.

— Името, моля?

— Халорен-Гимблет с тире — произнесе внимателно Джейн, после продиктува името буква по буква.

През цялото време очите й не се отместваха от вратата на банята. Ушите й внимаваха за всеки звук.

— Имате ли адреса?

— Не, но фамилията е рядка.

— Нямаме такива абонати.

— Не е възможно!

— Ако искате, — ще потърся в допълнението с новите телефонни постове.

— Да, моля! Момент…

— Да?

— Потърсете на Гимблет — предложи Джейн.

— Знаете ли малкото име?

— Не проклета да е тази жена, помисли си Джейн.

В съзнанието й прозвуча отново гласът на Майкъл: „Проклета да си! Проклета да си за всичко, което направи!“ Какво означаваха думите му? Какво точно е направила, ако дъщеря им е още жива?

— Ето номера — отвърна телефонистката и включи автоматичния оператор.

— Пет, пет, пет, шест, едно, едно, седем — произнесе компютърът и повтори номера.

Джейн изрече цифрите и ги запомни.

Съсредоточи цялата си енергия да избере числата правилно, пренебрегвайки лепкавата влага между краката си и болката над слепоочието, където Майкъл бе дърпал косата й. Защо реши точно сега да прави любов с нея? От седмици не я беше докосвал. Защо сега? Мъката ли беше взела превес над здравия разум? Или просто бе почувствал нужда да е с нея. И той ли беше така объркан?

Дали това не е неговото сбогом?

Телефонът звънеше. Тя притискаше слушалката до ухото си, сигурна, че съпругът й може да я чуе, въпреки шума от водата.

— Моля те обади се — шепнеше тя. — Обади се бързо!

Сигналът прозвуча три, четири, пет пъти.

— Ан Халорен-Гимблет, моля те вдигни слушалката!

Тя не отговаряше. Осем, девет… След десетото позвъняване, Джейн остави примирено слушалката. Ще трябва да опита по-късно.

Изведнъж й хрумна нещо, грабна отново слушалката и набра 411.

— Кой град, моля?

— Нютън. Името е Гимблет. Г, и, м, б, л, е, т… Бихте ли ми казали дали адресът е Форест стрийт № 15?

— На този адрес няма такова име — отвърна телефонистката, точно както предполагаше Джейн.

Това беше техният адрес — на Майкъл и Джейн Уитакър.

— Имаме Гимблет на Раундуд № 112.

— Точно така, благодаря ви — Джейн едва не разцелува слушалката, докато я връщаше на мястото й.

Ръката й беше още на телефона, когато чу, че душът в банята е спрял. Преди колко бе станало това? Дали Майкъл я е чул, че говори по телефона? Дали е подслушвал разговора й?

Ръката й се дръпна като попарена. Джейн бързо се мушна под завивките. Затвори очи, точно когато Майкъл излезе от банята.

Усети как влажното му тяло приближава леглото й. Той се наведе, махна от челото й един разпилян кичур и прошепна:

— Спокоен сън, скъпа!

Джейн не заспа през цялата нощ. Броеше часовете до разсъмване. Когато Майкъл стана в шест й половина, тя се престори, че спи. Мислеше дали да позвъни отново на Ан Халорен-Гимблет, докато той се къпе. Но се отказа. Беше доста рисковано. Имаше адреса й. След като Майкъл излезе, щеше да се измъкне от зорките очи на Паула и да се добере до Раундуд. Подробностите щеше да решава според обстоятелствата.

— Джейн — събуди я гласът на Майкъл. Беше задрямала. — Отивам в болницата. Паула е долу. След няколко минути ще ти донесе закуската и лекарството.

Тя кимна едва-едва, преструвайки се, че не може да отвори очите си.

— Днес съм в операционната, но имаме час при д-р Луис Гърни в института „Едуърд Гърни“ в пет и трийсет след обяд. Джейн, чуваш ли ме?

Тя измърмори нещо. Сърцето й биеше до пръсване. Институтът „Едуърд Гърни“ беше частна психиатрична болница на повече от два часа път.