Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Джейн се стресна и се събуди. В съня си гонеше Емили и безкраен лабиринт от храсти. Майкъл се обърна, но продължи да спи. Джейн положи обратно глава върху възглавницата и зачака съня. Скоро познатата безчувственост обхвана тялото й.

Озовава се в голям универсален магазин. Емили е до нея. Приближава щанда. Носи найлонова торба с рокля, която иска да върне.

— Роклята е изцапана — казва на продавачката.

Рижата коса на жената е вързана с розова панделка.

— Не приемаме с лекета от кръв — отвръща тя. — Освен това е купена преди половин година.

— Но гаранцията е доживотна.

— Няма никакви гаранции.

Джейн се оглежда за Емили. Изчезнала е.

— Емили! — вика тя. — Къде си?

Пред погледа й изниква отворен гроб. Джейн се надвесва. Взира се надолу. Надолу в мрака. Вижда Емили. Детето стои сковано от страх. Пред погледа му танцуват ярко обагрени кобри с издадени навън, раздвоени езици. Готвят се за скок. Джейн се хвърля отгоре им.

— Не! — изкрещя тя, изправи се в леглото и събуди Майкъл.

Той я взе в прегръдките си и нежно започна да я люлее.

— Няма нищо! — повтаряше Майкъл. — Няма нищо! Това е само сън.

Джейн не отвърна. Движенията му извикваха отново образа на полюшващите се в гроба кобри.

— Искаш ли да поговорим?

Джейн поклати глава. Какво има за говорене? Загубва дъщеря си. После я открива в гроб, пълен със змии. Не, не беше само това. Наведе се напред и опря ръце в коленете си. Не е само това!

— Ще ти донеса лекарствата — рече Майкъл, стана и се отправи към банята.

Не е само това… А какво още?

Джейн се опита да възстанови съня си, преди да е изчезнал. Универсалният магазин, продавачката, възраженията й… „Купена е преди половин година!“ Половин година? Какво е важното тук? Какво се крие зад тази половин година?

В съзнанието й внезапно нахлу образът на жената от стълбите пред бижутерията на Нюбъри стрийт. Ан Халорен-Гимблет, повтори мислено Джейн. Ан Халорен-Гимблет бе споменала нещо за половин година. Какво?

— Ето, вземи! — Майкъл й подаде две бели, малко по-различни от „Халдол“-а хапчета.

Кога беше сменил лечението й? Тя взе таблетките и внимателно ги разгледа. Какво са, щом не са „Халдол“? Може би „Торацин“? Каква е разликата? Какво значение има, повтори си тя в познатия от последно време стил. С другата ръка пое чашата.

Какво точно й беше казала Ан Халорен-Гимблет? Че е била на онази екскурзия, когато Джейн цапардосала някакъв нахалник с чантата си… Че й се възхищавала, но изпитвала вина, загдето не й се обадила по-рано… „И ако пак се случи нещо подобно, няма да чакам половин година“… Да, точно така. „Няма да чакам половин година, за да се обадя“. Половин година?! Какво имаше предвид? Какво искаше да каже? Не беше ли това просто езиково клише?

— Глътни таблетките, Джейн! Можем да поспим още няколко часа. Рано е за ставане.

Трябваше й още време. Вземеше ли хапчетата, разумът й щеше да потъне в мъглата на вегетирането. Още малко. Още само десетина минути. Подсъзнанието й отчаяно се опитваше да й каже нещо. Беше се преборило с медикаментите, с опиянението. Беше се промъкнало в съня й. Защо? Защото имаше да й съобщи нещо важно. Нуждаеше се от време, за да го формулира.

Джейн постави хапчетата на върха на езика си. Вдигна чашата. Когато водата наближи устните й, тя наклони чашата напред. Водата се изля върху нощницата й.

— Господи, Джейн, виж какво направи? — Майкъл грабна чашата от ръката й и попи капките с края на чаршафа. — Няма нищо!

Ще ти донеса нова.

Той тръгна към банята. Джейн изплю таблетките в шепата си и ги скри под дюшека, „… няма да чакам половин година, за да се обадя“.

Половин година.

Майкъл се върна с новата чаша вода. Джейн внимателно я доближи до устните си, отметна глава, сякаш гълта хапчетата и я изля в гърлото си. Съпругът й остави празната чаша на нощното шкафче, върна се в леглото и нежно я прегърна.

Лежеше будна, опитвайки се да успокои пулса си. Какво означава всичко това, мислеше напрегнато тя. Какво имаше предвид Ан Халорен-Гимблет, когато й каза, че няма да чака половин година? Ако от последната им среща беше минало само толкова, значи екскурзията, за която говореше, се е състояла през последната учебна година. Но това би било невъзможно, ако Емили е загинала преди повече от година.

Освен, ако Емили не е загинала… Ако е още жива.

Потръпна от вълнение. Майкъл я прегърна още по-силно. Но ако Емили не е мъртва, защо Майкъл й беше казал обратното? Ако Емили е жива, значи всичко е лъжа.