Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Седяха в колата на Майкъл на някакъв паркинг на авеню Сейнт Джеймс, близо до автогарата на компания „Грейхаунд“.

— Добре ли си, Джейн? Сигурна ли си, че ще ти стигнат силите?

Защо я питаше? Нали той я накара да стане и да дойдат в Бостън, за да търсят загубеното съкровище? Беше я попитал какво е станало с парите от общата им сметка предишната вечер — съвсем небрежно, докато я завиваше. Предишната вечер ли беше всъщност?

Първоначално тя не можа да си спомни за какво става дума. Сякаш се беше случило с друг човек, преди много години. Последва внимателен разпит и тя изплю камъчето. Майкъл се усмихна на изобретателността й. Особено, когато чу, че е скрила ключа от клетката под стелката на една от обувките си. Джейн не се сещаше в коя точно. Майкъл ги провери отначало докрай и го намери.

Не си беше представяла, че ще се наложи да го придружи. Беше събота и Паула имаше почивен ден. И Сара и Даян звъняха сутринта, искаха да дойдат. Майкъл обаче им отвърна, че ще ходят с Джейн в Бостън, за да й купи най-сетне обещания пръстен с диаманти. Надявал се това да я разведри. Щял да им звънне, за да им каже как е реагирала. Не спомена нищо за автогарата. Разбира се, това не я изненада. Какво да им разправя? Че ще прибира парите, които тя, преди да изкука, е откраднала от общата им сметка? Подобни изповеди са наистина излишни. Дори за ушите на най-добрите приятели.

— Не може ли да изчакам в колата? — попита Джейн.

Думите й звучаха странно — сякаш говореше на непознат език. Всъщност, как така? Откъде изобщо намира сили да говори? Изпита желание да се свие на меката кожа на седалката и да заспи.

— Имаш нужда от движение — дочу гласа на Майкъл. — Хайде, Джейн! Разходката ще ти се отрази добре. Не може само да се лежи. Трябва да излизаш по-често. Да вършиш нещо.

Защо? Джейн не си направи труд да го попита. Каква ирония!? Когато искаше да я извежда, Майкъл отказваше. Сега й се ще само да я оставят на мира. Защо настоява да я разхожда? По-рано държеше да се среща с приятелките си. Тогава Майкъл възразяваше. Сега, когато няма сили дори да ги погледне, той непрекъснато ги влачи. Що за логика?

— Хайде! — повтори той.

Обиколи колата и отвори нейната врата. Джейн знаеше, че няма да я остави вътре. Боеше се да не избяга отново. Не разбира ли? Това е най-доброто решение на всичките им проблеми.

Ето, помага й, не — издърпва я от колата. Джейн е в тъмносини панталони, широка бяла блуза. Прилича на дванайсет годишно дете в дрехи на възрастен. Косата й е сресана. Вързана на опашка. Майкъл й се усмихва. Подканва я към тротоара. Непрекъснато повтаря, че ще се справи. Той знае, че ще се справи. Те вървят. Наистина вървят. Джейн не чувства краката й да докосват земята. Вървят към автогарата. Слънцето грее. Седемдесет и осем градуса по Фаренхайт, ако се вярва на синоптиците. Тя не вярва на синоптиците. Струва й се по-топло. И по-задушно. Слънцето пече главата й. Като махленски хулиган, натиснал за врата дете под водата. Иска да изкрещи. Да размаха ръце. Да се освободи от тази силна ръка. Слънцето жари все по-ожесточено. Всеки опит за съпротива е загуба на енергия. Отваря уста като риба, за да влезе кислород в дробовете й. Поглъща единствено жега. Сякаш стои над димящ чайник. Езикът й гори. Очите парят.

— Как си? Искаш ли да спрем, да починеш няколко минути.

Поклаща глава. Защо да почива? Ще трябва всичко да започне отначало. Цялото начинание… И ще трае по-дълго. Не! Колкото по-бързо вземат парите, толкова по-скоро ще се върне в колата. Толкова по-скоро ще се приберат в къщи: Толкова по-скоро ще си легне в леглото… Ще се нагълта със своите благословени лекарства. Ще потъне в мъглата на забравата. И ще пътува така от ден на ден, от ден на ден… Колко нелепо — имаше време, когато се съпротивляваше на всичко това. Защо?

— Внимавай сега! Има стъпало.

Джейн наведе глава. Погледна как единият й крак прекрачва пред другия, а после двата — прага на автогарата. Озоваха се сред тълпи от хора. Едни тичаха към рейсовете — Други току-що слизаха. Никой не я забелязваше. Никой — както първият път. Невидима ли съм, помисли си тя. Майкъл я теглеше напред.

Джейн се облегна върху редиците багажни клетки. Обливаше я пот. Видя как Майкъл и служителката провират ключовете — всеки в съответната ключалка. Вратичката се отвори. Майкъл широко се усмихна. Извади найлоновата торба за мръсни дрехи с емблемата на хотел Ленъкс. Служителката се върна зад гишето, за да направи сметката. Майкъл надникна в торбата. Върху лицето му се изписа объркване. Видя смачканата окървавена синя рокля. Как може една и съща жена да носи изискано облекло от бутик Ан Клайн и дрехи на пристанищна курва, проблесна внезапно в ума на Джейн.