Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Усмихна се доволна. Времето отново не съществуваше. Само като си помисли колко дълго се бе съпротивлявала на това. Колко се бе ядосвала, че дните й, в резултат на лекарствата, се сливат. Сега те сладостно се разтапяха като шоколадови бонбони, оставени на слънце — образуваха една обща безформена маса. Защо се беше борила срещу своето прекрасно забвение? За да си спомни онзи ужас? За да научи отново всички бодящи подробности от своя пропилян живот? За да разбере, че е убила майка си и малката си дъщеря?

След скандала в болницата Майкъл я бе отвел вкъщи. Помнеше, че лекарите и сестрите се бяха държали много внимателно с нея. Майкъл бе казал на д-р Клингър, че всичко е под контрол и ще позвъни на д-р Мелоф, веднага щом се върне от отпуска. Засега за Джейн било най-добре да почива.

Тя не бе направила никакъв опит да протестира. Възможността да избяга в леглото й се бе сторила привлекателна. От тогава й се искаше само едно — да се зарови под завивките и да изчезне завинаги. Да умре — това бе желанието й. Почувства как тялото й се свива.

Вече не се бореше да й дават само предписаните от д-р Мелоф лекарства. Гълташе всичко, което получеше. При нея се върна познатата безчувственост. Обсеби пръстите на ръцете и краката й, порите на кожата. След това се настани някъде зад очите й, създаде нещо като буферна зона между нейното съзнание и външния свят. Приемаше без съпротива неприятните странични ефекти. Почти се радваше на мускулните спазми. Струваха й се подходящо наказание за всичко онова, което бе причинила. Дори слюнката в края на устните не я смущаваше.

Сега всичко беше ясно.

Парите, кръвта, Пат Ръдърфорд… Името му върху бележка в джоба й, а не в тефтерчето с телефоните, където би могъл да надникне Майкъл, обясняваше всичко. Искаше и се да разбере дали този човек се е обаждал, дали се е интересувал какво е станало с нея. Какво са възнамерявали? Заедно да избягат или онази сутрин той просто е сложил край на връзката им?

Въпросите изчезнаха от момента, когато отново бе започнала да взима лекарствата. Чувстваше облекчение. Какъв е смисълът да си задава въпроси, на които няма отговор? Дори Майкъл не можеше да й каже какво е станало, преди да го удари с ориенталската месингова ваза. Това, че се бе опитала да убие собствения си съпруг, вече не я шокираше. Нали беше натрупала опит — бе убила майка си, дъщеря си…

Джейн се опита да даде лице на смъртта. Извикваше в съзнанието си образа на красивото дете със свенлива усмивка, запомнено от снимките в кожения албум. Ето я — първо стиснала за ръка Майкъл, после в прегръдките на майка си, накрая надвесена над ухаещо клонче люляк… Емили е вече спомен, казваше си на ум. Не, не е дори това.

Колко пъти за последните няколко дни бе преповтаряла всяка подробност от последния месец? Седеше в зимната градина. Гледаше как слънчевите отражения като парчета сладкиш бавно нарастват на пода и все така бавно се стапят във вечерния мрак. Винаги започваше от връщането си вкъщи след загубата на паметта. Припомняше си как прекрачи прага към своя стар живот, питайки се какво я чака. Как пренебрежително се беше изсмяла. В най-ужасните си кошмари не си бе представяла толкова безнадежден сценарий. Нищо чудно, че е искала да избяга.

Видя се как влиза в хола, как пръстите й пробягват по клавишите на пианото, за да зазвучи познатата Шопенова мелодия, как вдига и разглежда няколко фотографии, между които три на малки, смешни ученици, подредени по височина как на една от тях, момче от първата редица държи в ръце табела с надпис „Частно училище Арлингтън“. Джейн безразлично се беше усмихнала на слабото момиченце с руса коса, големи очи и жълта рокля от последната редичка. После пак се бе усмихнала на същото момиче, но с една година по-голямо, в розово и бяло, с коса на опашка. И отново на нея притеснено засмяна, с разпуснати коси и черно-бяла пепитена дреха. Подготвителна група в детската градина, първа група първи клас… Втори клас липсваше. Не знам защо нямам снимка от тази година, бе казал Майкъл, сигурно е отсъствала по болест.

Защо не й бе направило впечатление, че последната снимка на Емили е отпреди година? Защо това не й се бе видяло странно? Семейство, в което всяка стъпка се фотографира и поставя в рамка, да няма нищо за цяла една година? Защото не й се е искало. Защото не е била готова да се изправи лице в лице с объркания си живот. С опустошенията, които е предизвикала. С мисълта, че е погубила двама невинни.